Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Тя се изненада. После отвърна:
— Благодаря ти, Дънкан. И аз бих искала. Да, да, ще дойда.
— Ти така или иначе би дошла. — Бръчките по лицето му се свиха. — Нали?
Тя вдигна леко рамене, погледът й падна върху уискито.
— Ти няма да управляваш, Дънкан. Уискито ще ти дойде добре. Ще ти успокои стомаха.
— Значи забеляза, а?
— Забелязах само, че си много уморен. По-уморен от всякога, но се справи чудесно, свърши страхотна работа и трябва да си починеш. Ти… сигурно си си взимал хапчетата и всички останали боклуци?
— А, да, но скоро ще ми трябва нова опаковка. Няма проблеми, но няколко пъти се почувствувах много гадно. Сега съм добре, Джен. Добре — добави той в отговор на внезапното й безпокойство.
Тя знаеше, че не бива да настоява. Вече беше поканена и можеше да се поотпусне. Откакто бе кацнал, го наблюдаваше много внимателно и тревогата й нарастваше. Поръча и аспирин със сандвичите, в чантата имаше „Веганин“ и тайния комплект, който й беше дал доктор Нът.
— Как се почувствува, когато летя отново? Ама наистина?
— От Техеран до Ковис беше страхотно, останалата част не беше толкова добре. Последният етап изобщо не беше добре. — Мисълта за преследващите го изтребители и многократната близост на катастрофата го накараха отново да усети вкуса на жлъчка в устата си. „Не мисли за това — заповяда си той, — това свърши! «Вихрушка» почти свърши, Ерики и Азадех са в безопасност, но Дюбоа и Фоулър? Какво, по дяволите, става с тях? Ами Том? Идваше ми направо да го удуша. Горкият нещастник!“
— Добре ли си, Дънкан?
— А, да, чудесно съм. Просто съм уморен — последните две седмици бяха доста напрегнати.
— Ами Том? Какво ще кажеш на Анди?
— Тъкмо си мислех за него. Ще трябва да му разкажа всичко.
— Това е страшен проблем за „Вихрушка“, нали?
— Той… той е сам, Джен. Може би ще успее да вземе Шаразад и да се измъкне. Ако го хванат… ще трябва да чакаме, за да видим какво ще стане, и да се надяваме — рече той. Но си мислеше: „Когато го хванат.“ Протегна ръка и я докосна, радваше се да бъде с нея, не искаше да я тревожи повече. „Толкова й е трудно. Мисли, че ще умра.“
— Моля да ме извините, сахиб, мемсахиб, поръчката ви е отнесена в хеликоптера — каза келнерът.
Макайвър му подаде кредитната карта и той се отдалечи.
— А какво ще правим със сметката ти в хотела? И на Чарли? Ще трябва да се погрижим за това, преди да тръгнем.
— О, обадих се на господин Бидъл, докато беше в тоалетната — рече тя. — Помолих го да се погрижи за сметките ни и багажа, и всичко останало, ако не се обадя до един час. Чантата ми е при мене, паспортът и… защо се усмихваш?
— Нищо… нищо, Джен.
— Беше просто в случай, че поискаш да дойда. Помислих си… — Тя загледа мехурчетата в чашата. Вдигна отново леко рамене, погледна го и се усмихна съвсем щастлива: — Толкова се радвам, че ме помоли да дойда, Дънкан. Благодаря ти.
В предградията на Ал Шаргаз: 6,01 вечерта.
Гавалан слезе от колата и изкачи пъргаво стъпалата към входната врата на вилата в марокански стил.
— Господин Гавалан!
— А, здравейте, госпожа Нюбъри! — Той се отклони от пътя си и пристъпи към жената, която засаждаше някакво цвете до пътеката за колите. — Градината ви изглежда чудесно.
— Благодаря. Забавно е и ме поддържа във форма — отвърна Анджела Нюбъри. Беше висока тридесетгодишна жена с аристократичен акцент. — Роджър е на терасата и ви очаква. — Тя изтри с опакото на ръката потта от челото си, изцапа се. — Как вървят нещата?
— Чудесно — отвърна той, без да спомене нищо за Локхарт. — Засега девет от десет.
— О, страхотно! Какво облекчение! Моите поздравления. Всички бяхме толкова загрижени. Чудесно, но, за Бога, не казвайте на Роджър, че съм ви питала, ще припадне. Никой не бива да знае!
Той отвърна на усмивката й и заобиколи къщата през прекрасните градини. Терасата бе разположена между дървета и цветни лехи, на нея имаше столове, маси, малък бар и телефон. Гавалан видя изражението на Роджър Нюбъри и радостта му помръкна.
— Какво има?
— Ти и твоята „Вихрушка“. Казах ясно, че това е необмислено. Как върви?
— Току-що научих, че двамата от Ковис са пристигнали в безопасност в Кувейт и са получили разрешение да излетят за Бахрейн без проблеми, така че стават девет от десет, ако броим и Ерики в Табриз. Дюбоа и Фоулър още не са се обадили, но се надяваме. Е, какъв е проблемът, Роджър?