Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Щеше да нареди да ме удушат. — Дори за частица от секундата Хаким хан не се изкуши да каже на Ахмед, че тъкмо той бе изпратил убийците, които Ерики бе избил, или за опита с отровата, който също се беше провалил. — Преди седмица той би наредил да ме осакатят и ти с радост щеше да го направиш.
Ахмед го погледна. Очите му бяха хлътнали дълбоко и смъртта вече надничаше в тях.
— Откъде знаете толкова много?
— Такава е Божията воля.
Животът му гаснеше. И двамата го знаеха.
— Полковник Фазир ми показа един телекс за Ерики. — Хаким разказа на Ахмед за съдържанието му. — Мжитрик не е в ръцете ми, за да се пазаря за него, поне не засега. Мога да дам Ерики на Фазир или да му помогна да избяга. И в двата случая сестра ми е задължена да остане тук и не може да тръгне с него. Какво ще ме посъветваш?
— За вас е по-безопасно да дадете неверника на полковника като пишкеш, а пред нея да се преструвате, че не можете да попречите с нищо на… на арестуването му. Всъщност то си е така, ако полковникът го иска. Неверникът… неверникът ще се съпротивлява и ще го убият. Тогава можете тайно да я обещаете на оня от Тбилиси… но никога не му я давайте, така ще контролирате… така можете да го контролирате… но се съмнявам.
— А ако неверникът „успее“ да избяга?
— Ако полковникът го допусне… ще иска да му се плати.
— С какво?
— С Мжитрик. Сега или някога… някога в бъдеще. Докато неверникът е жив, Ваше височество, тя никога няма да се разведе с него — забравете саботьора, той беше по друго време, — а когато двете години… отминат, тя ще тръгне с него, тоест ако… ако той я остави… засега тук. Съмнявам се дори дали Ваше височество… — Ахмед затвори очи, тялото му се разтресе.
— Какво стана с Баязид и бандитите? Ахмед!
Ахмед не го чу. Виждаше степите, просторните равнини на своята родина и на дедите му, морето от трева, откъдето идваха предците, препускаха до стремето на Чингис хан, а после до внука му Кубилай хан, и до брат му Хулагу хан, който бе навлязъл в Персия, за да издигне планини от черепите на своите врагове. „Ето тук, в златните земи, още от древни времена — помисли си Ахмед, — в тези земи на вино, топлина, богатство и чувствени жени с очи на кошути, възхвалявани от древни времена, като Азадех… Ах, вече никога няма да мога да я взема така, както трябва да бъде взета, влачена за косата като военна плячка, преметната на седлото, за да бъде хвърлена и укротена върху вълчи кожи…“ Някъде отдалече чу собствения си глас:
— Моля ви, Ваше височество, бих желал да ви помоля за една услуга… искам да ме погребат в собствената ми страна и по нашия обичай… — „Тогава ще мога да живея вечно с духовете на дедите ми“ — помисли си той. Прекрасната страна го зовеше.
— Ахмед, какво стана с Баязид и бандитите, когато кацнахте?
Ахмед с мъка дойде на себе си.
— Те не бяха кюрди, просто хора от племената, правеха се на кюрди, а неверникът ги уби всичките, смачка ги като въшки… Полудя и ги изби — с нож и автомат, с ръце, с крака, със зъби, всички, освен Баязид, който поради клетвата си пред вас не искаше да застане срещу него.
— Остави го жив? — Хаким не можеше да повярва.
— Да, Бог да успокои душата му. Той… той пъхна пистолет в ръката ми и хвана Баязид, и го тикна пред дулото и аз… — Гласът му заглъхна, зелените вълни на тревата го зовяха, стигаха отвъд хоризонта…
— Уби ли го?
— О, да! Гледах… гледах го в очите. — В гласа на Ахмед прозвуча гняв. — Кучият му… син стреля в гърба ми два пъти без чест, кучият му син, така че умря без чест и без… мъжественост, кучият му син — Безкръвните устни се усмихнаха, той затвори очи. Вече умираше, думите му едва се долавяха. — Аз си отмъстих.