Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Мамка му — промърмори неволно Петикин, като видя, че Еър се приближава бързо, твърде бързо… но успя да закове машината точно в центъра, в безопасност. И Макайвър вече се приближаваше за аварийно кацане — защо за Бога летеше сам, и къде, по дяволите, беше Том Локхарт? Вече беше твърде близо, нямаше място за маневриране, никой не дишаше, ските докоснаха земята и в същия миг двигателите млъкнаха.
Пожарникарите имаха радиовръзка с летището и съобщиха, че аварийното кацане е приключило, после започнаха да прибират нещата си. Петикин разтърси ръката на Макайвър, спусна се към Еър. Джени застана пред отворената врата на Макайвър. Цялата сияеше.
— Здравей, Дънкан — рече тя, придържайки с ръка косата си над очите. — Как беше пътуването?
— Най-лошото през живота ми, Джен — отвърна той и се опита да се усмихне. Все още не беше на себе си. — Всъщност не искам вече никога да летя, не и сам, така че ме спирай! Ще продължавам да проверявам Скраг — но само веднъж в годината!
Тя се засмя и го прегърна неловко, понечи да го пусне, но той се държеше за нея — обичаше я и му беше толкова хубаво да я види, и да бъде отново на земята, а пътникът му да е в безопасност, машината да е в безопасност, че му се доплака.
— Ти наред ли си, миличко?
Сълзите й се отприщиха. От месеци, а може би и от години, не я беше наричал така. Прегърна го още по-силно.
— Видя ли какво направи! — Намери кърпичката си и го пусна, после го целуна леко. — Заслужаваш едно уиски със сода. Две големи! — За пръв път забеляза колко е блед. — Добре ли си, мили?
— Да. Мисля, че да. Малко съм раздрусан. — Макайвър погледна към Петикин, който се смееше и говореше възбудено с Еър. Шофьорът на цистерната вече наливаше гориво в резервоарите. Зад тях се виждаше някаква служебна кола, която се спускаше от шосето. — Ами другите, какво стана с тях?
— Всички са в безопасност, с изключение на Марк Дюбоа и Фоулър Джойнс. Все още ги няма. — Разказа му каквото знаеше за Старк, Гавалан и Скрагър, Руди и неговите хора. — Фантастичната новина е, че Нюбъри, човек от консулството в Ал Шаргаз, е получил съобщение от Табриз, че Ерики и Азадех са в безопасност в дома на баща й, но, изглежда, че баща й е мъртъв и сега брат й е хан.
— Божичко, това е чудесно! Тогава успяхме, успяхме, Джен!
— Да, да, успяхме! По дяволите този вятър! — Тя отмахна един кичур коса от очите си. — Анди, Чарли и останалите смятат, че Дюбоа има добри шан… — Тя се сепна, щастието й се изпари, изведнъж разбра кое не бе наред. Обърна се рязко и погледна към другата машина. — А Том? Къде е Том Локхарт?
Южно от Техеран: 5,10 следобед.
Изоставеният нефтен кладенец и бензиностанцията бяха в пустите хълмове на сто и петдесет километра от Техеран. Хеликоптерът на Локхарт беше до помпата за гориво и той бе изпомпал горивото на ръка, вече почти приключваше.
Това беше пътна бензиностанция за хеликоптерите, които обслужваха района, част от големия северен тръбопровод, и в нормални времена приютяваше ирански технически екип за поддръжка. В една груба барака бяха поставени няколко легла за преспиване, в случай че някой бъде застигнат от внезапните бури, които бяха типични за областта. Първоначалните британски собственици на площадката я бяха нарекли «Д’Арси 1908» в памет на англичанина, който пръв бе открил нефт в Иран през тази година. Сега беше собственост на «Иран Ойл», но те бяха запазили името и резервоарите се поддържаха пълни.
«И слава Богу!» — помисли си отново Локхарт, уморен от помпането. Преди да излети насам, бе завързал два празни петдесетгалонови варела на задната седалка, в случай че «Д’Арси 1908» е отворена, и направи временна помпа. На брега беше останало достатъчно гориво, за да долеят догоре на излизане от Иран, а Шаразад можеше да помпа по време на полета.
— Сега вече имаме шанс — рече той на глас. Знаеше къде да кацне безопасно и как да се промъкне в Техеран.
Отново беше уверен, правеше планове и контрапланове — какво да каже на Мешанг, какво да избягва, какво да каже на Шаразад и как да избягат. Трябваше да има някакъв начин тя да получи полагащото й се наследство, достатъчно, за да й даде сигурността, от която има нужда…
Петролът преля от пълните до ръба резервоари и той се наруга заради невниманието си, затвори ги внимателно и избърса прелялото. Вече беше готов, варелите на задната седалка бяха пълни и помпата беше на мястото си.
В една от бараките намери няколко консерви телешко и лакомо изгълта едната — не беше възможно да се храни и да лети, освен ако не управляваше с лявата ръка, а той бе от доста време в Иран, за да направи такова нещо. После взе бутилката бира, която бе оставил в снега да се охлади, и отпи на малки глътки. В един от варелите имаше вода. Той счупи леда и плисна лицето си, за да се освежи, но не посмя да пие от нея. Избърса се. Наболата му брада драскаше и той отново изруга, искаше да изглежда възможно най-добре пред нея. Спомни си летателната чанта и самобръсначките. Една от тях работеше с батерии. Намери я.
— Можеш да се обръснеш в Техеран — каза той на отражението си в стъклото на кабината. Нямаше търпение да продължи пътя си.
Последен поглед наоколо. Сняг и скали, нищо повече. В далечината беше пътят Кум — Техеран. Небето бе покрито с облаци, но те бяха нависоко. Далече над него се виеха някакви птици. «Лешояди. Хищници някакви» — помисли си той, докато закопчаваше колана.