![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Беше виждал Фрейзър няколко пъти, разбира се, стоеше на двора с останалите затворници, червенокос, извисяващ се почти над всички, но никога достатъчно близо, за да разгледа ясно лицето му.
Изглеждаше променен. Беше едновременно шок и облекчение — от толкова време виждаше онова гладко избръснато лице в паметта си, мрачно заплашително или озарено от подигравателен смях. Този мъж имаше къса брада, а лицето му бе спокойно и предпазливо, и макар че тъмносините очи си бяха същите, не показваха, че го е разпознал. Затворникът стоеше кротко пред писалището и чакаше.
Грей се прокашля. Сърцето му все още препускаше, но поне вече можеше да говори спокойно.
— Господин Фрейзър, благодаря, че дойдохте.
Шотландецът сведе любезно глава, но не отговори, че не е имал никакъв избор; очите му го изрекоха.
— Без съмнение се чудите защо ви повиках — каза Грей. Звучеше отвратително помпозно дори в собствените си уши, но не можеше да се спре. — Възникна ситуация, в която ще ми е нужна вашата помощ.
— Каква е тя, майоре? — Гласът бе същият — дълбок и прецизен, белязан от мекото гърлено произношение на планинците.
Той пое дълбоко дъх и се вкопчи в писалището. Предпочиташе всичко друго, пред това да моли за помощ точно този човек, но нямаше никакъв избор. Фрейзър бе единственият му вариант.
— Открили са един мъж да броди из тресавището близо до брега — каза той внимателно. — Изглежда е сериозно болен и говори неразбираемо. Обаче… свързани с него обстоятелства… представляват значителен интерес за Короната. Трябва да говоря с него и да разбера възможно най-много за самоличността му и за онова, за което говори.
Замълча, но Фрейзър просто стоеше и чакаше.
— За нещастие — каза Грей, поемайки си отново дъх — въпросният мъж е говорил на смесица от келтски и френски, само с по някоя английска дума.
Една от червеникавите вежди на шотландеца помръдна. Лицето му не се промени по никакъв начин, но беше ясно, че схваща добре ситуацията.
— Разбирам, майоре. — Тихият му глас бе изпълнен с ирония. — И бихте искали да ви съдействам, като превеждам онова, което този човек ще каже.
Грей не можеше да заговори, затова просто кимна рязко.
— Страхувам се, че трябва да откажа, майоре — отговори уважително Фрейзър, но с блясък в очите, който никак не беше уважителен. Ръката на Грей стисна здраво месинговия нож за писма на попивателната.
— Отказвате? — попита той. Стисна още по-силно ножа, за да овладее гласа си. — Може ли да попитам защо, господин Фрейзър?
— Аз съм затворник, майоре — отвърна любезно шотландецът. — Не съм преводач.
— Вашата помощ ще бъде… високо оценена — каза Грей, в опит да изпълни думите си със значение, без да предложи открито подкуп. — В противен случай — рече по-твърдо — отказът от такава съвсем законна помощ…
— Не е законно нито да ме принуждавате да ви съдействам, нито да ме заплашвате, майоре. — Гласът на Фрейзър беше много по-твърд от неговия.
— Не ви заплашвам! — Острието на ножа за писма се вряза в дланта му и той се насили да отпусне хватката си.
— Така ли? Е, радвам се да го чуя. — Фрейзър се обърна към вратата. — В такъв случай, майоре, ще ви пожелая лека нощ.
Грей би дал всичко просто да го остави да се махне от очите му. Но за нещастие дългът зовеше.
— Господин Фрейзър! — Шотландецът спря на няколко крачки от вратата, но не се обърна.
Грей пое дълбоко дъх и се овладя.
— Ако изпълните молбата ми, ще сваля оковите ви.
Фрейзър стоеше напълно неподвижен. Колкото и млад и неопитен да беше, Грей не беше ненаблюдателен. Нито пък не можеше да преценява хората. Сега видя как затворникът вдигна глава, видя напрежението в раменете му и почувства как тревогата, която го стягаше, откакто научи за странника, леко отслабва.
— Господин Фрейзър?
Шотландецът се обърна много бавно. Лицето му беше безизразно.
— Съгласен съм, майоре — рече той тихо.
Беше доста след полунощ, когато пристигнаха в село Ардсмюир. Никакви светлини не обозначаваха къщите, покрай които минаваха, и Грей усети, че се пита какво ли си мислят обитателите им при звука на копита и звъна на оръжия под прозорците им късно през нощта, слабо ехо от английските войници, които бяха помели тези земи преди десет години.
Странникът бе настанен в „Липата“, странноприемница, наречена така, защото от много години имаше огромна липа в двора; единственото дърво с такива размери на трийсет мили околовръст. Сега от него бе останал само дебел пън — дървото, като много други неща, бе отсечено след Калоден, изгорено за огрев от войниците на Къмбърланд, — но името си остана.