Каменният кръг [bg]

Чу някакъв тих, потаен звук и изправи гръб на стола, отворил широко очи. Един голям кафяв плъх седеше в ъгъла на писалището му и държеше в предните си лапи парче от сладкиша със сливи. Не помръдна, само го гледаше замислено с потрепващи мустачки.

— О, Господи, проклет да съм! — възкликна удивен Грей. — Ей, негодник! Това е моята вечеря!

Плъхът отхапа замислено от кейка, блесналите му черни очички бяха приковани в майора.

— Махай се! — Разгневен, Грей грабна най-близкия предмет и го запрати към плъха. Мастилницата се пръсна на каменния под сред дъжд от чернилка, а стреснатият плъх скочи от писалището и избяга чевръсто, препускайки между краката на още по-стреснатия Маккей, който се появи на прага, за да види какъв е този шум.

— Затворът няма ли котка? — попита Грей, докато изхвърляше храната от подноса в кофата за боклук до писалището.

— Да, сър, има котки в складовете — отвърна Маккей, докато пълзеше на четири крака, за да избърше малките черни следи на плъха, който в бързото си оттегляне бе минал през локва от мастило.

— Е, доведи една тук, ако обичаш, Маккей — нареди Грей. — Веднага. — Той изсумтя при спомена за гнусната гола опашка, простряна небрежно върху чинията му. Беше виждал достатъчно плъхове на бойното поле, разбира се, но бе особено вбесяващо да видиш как един от тях се гощава с вечерята ти пред очите ти.

Отиде до прозореца и остана там, с надеждата свежият въздух да му прочисти главата, докато Маккей приключи с чистенето. Залезът наближаваше и изпълваше двора с лилави сенки. Камъните на крилото с килиите отсреща изглеждаха дори по-студени и по-страховити от обикновено.

Тъмничарите идваха през дъжда откъм кухненското крило; процесия от малки колички, натоварени с храна за затворниците; огромни казани с вдигаща пара овесена каша и кошници с хляб, покрити с кърпи заради дъжда. Поне горките нещастници щяха да имат топла храна след цял ден работа в каменната кариера мокри до кости.

Хрумна му нещо, когато се извърна от прозореца.

— В килиите има ли много плъхове? — попита той Маккей.

— О, да сър, страшно много — отвърна затворникът, като забърза за последно прага. — Да кажа на готвачката да ви приготви нов поднос?

— Ако обичаш — отвърна Грей. — И после, господин Маккей, погрижи се всяка килия да си има котка.

Маккей като че ли не беше особено убеден в това. Грей спря, докато събираше документите си.

— Нещо не е наред ли, Маккей?

— Не, сър — отвърна бавно Маккей. — Само че кафявите проклетници ядат хлебарките. И моите уважения, сър, но не мисля, че мъжете ще искат котка да им изяде всичките плъхове.