И след това… [bg]

Слушайки настойчивото детско гласче, което всъщност бе неговото, Натан се почувства съвсем не на себе си. Изпитваше непреодолимото желание да спре записа, защото усещаше, че продължението не ще му донесе нищо друго освен страдание, но любопитството бе въпреки всичко по-силно.

— Откъде знаеш това? Кой ти го разказа?

— Никой. Аз се носех по тавана и видях всичко. Можех да прелетя и над цялата болница.

— Мисля, че бълнуваш.

Натан не отговори нищо и отново се настани продължително мълчание. Най-сетне Гудрич отново заговори с недоверчив тон.

— И какво видя след това?

— Нямам повече желание да говоря с вас.

— Слушай, съжалявам. Не исках да кажа, че бълнуваш, но това, което ми разказваш, е толкова изненадващо, че ми е трудно да го повярвам. Хайде, кажи ми какво видя след това, шампионе.

— Някаква сила ме засмука и се озовах в нещо като тунел. Движех се с много голяма скорост.

Последва поредната пауза, сетне Гарет го насърчи да продължи.

— Слушам те.

— Докато летях в тунела, видях целия си живот преди произшествието и забелязах също други хора. Мисля, че бяха мъртви.

— Мъртви хора? Какво правеха там?

— Помагаха ми да премина през тунела.

— И какво имаше в края на тунела?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, моля те.

Детето продължи, но в гласа му се чувстваше нарастващо напрежение.

— Имаше някаква бяла светлина, много мека, но и силна.

— Говори, говори по-нататък.

— Знаех, че би трябвало да умра. Исках да потъна в светлината, но имаше нещо като врата, която ми пречеше да стигна до нея.

— Какво имаше пред тази врата?

— Няма да мога да го обясня.

— Постарай се, шампионе, моля те.

Гласът на Гудрич бе станал умоляващ в този момент. След известно мълчание Натан каза:

— Там имаше някакви „същества“.

— „Същества“?

— Едно от тях ми отвори вратата, за да ме пусне да вляза в светлината.

— Страх ли те беше?

— Не, напротив. Беше ми добре.

Гудрич не разбираше логиката на детето.

— Но от това, което ми каза преди малко, ти си разбирал, че ще трябва да умреш.

— Да, но това не беше тревожно. И после…

— Продължавай, Натан.

— Усещах, че ми оставят избор…

— Какво искаш да кажеш?

— Позволяваха ми да не умра, ако още не съм готов.

— И ти избра това?

— Не. Аз исках да умра. Беше ми толкова добре в тази светлина.

— Как е възможно да говориш такива работи?

— Много ми се искаше да потъна в светлината.

— Защо?

— Това нещо е точно такова.

— Кое?

— Смъртта.

— И защо не умря?

— Защото в последния момент ми изпратиха някакво видение и аз реших да се върна.