Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Пусто да остане! — извика той. — Заповядай да се погрижат за коня ми. Господарят ти, епископът, навярно няма такъв кон в конюшните си.
Базен погледна под око коня и отговори:
— Господин суперинтендантът ни даде четири коня от конюшните си и всеки от тия четири струва колкото четири такива като вашия.
Кръвта нахлу в лицето на д’Артанян. Ръката го засърбя; той погледна главата на Базен, като обмисляше къде да стовари юмрука си. Но това пламване премина. Д’Артанян размисли и каза само:
— Пусто да остане! Добре направих, че напуснах кралската служба. Кажете ми, почтени Базен — прибави той, — колко мускетари има господин суперинтендантът?
— С парите си той ще купи всички във Франция — отговори Базен, като затвори книгата и отпрати учениците от залата с удари на пръчката.
— Пусто да остане! — каза д’Артанян за последен път.
В тоя миг му доложиха, че вечерята е готова. Той последва готвачката, която го заведе в трапезарията, където го чакаше сложената маса.
Д’Артанян седна край масата и храбро нападна пилето.
„Струва ми се — мислеше си д’Артанян, като захапваше здраво пилето, което му бяха поднесли и което явно бяха забравили да охранят, — струва ми се, че сгреших, като не постъпих по-напред на служба при тоя господар. Както изглежда, суперинтендантът е могъщ владетел. Наистина, като живеем при двора, ние не знаем нищо; слънчевите лъчи ни пречат да виждаме големите звезди, които са също такива слънца, само че малко по-далече от земята, това е цялата разлика.“
Д’Артанян обичаше много, за удоволствие и по навик, да кара хората да говорят за неща, които ги интересуваха. Ето защо той се залови сега с Базен, доколкото му беше възможно, но напразно: освен тежките и преувеличени похвали за господин суперинтенданта на финансите Базен, който от своя страна се мъчеше да бъде нащрек, пожертвува на д’Артаняновото любопитство само няколко простащини. Д’Артанян изпадна в лошо настроение и поиска да му покажат леглото веднага след като се нахрани.
Базен заведе д’Артанян в лоша стая, където той видя лошо легло. Но мускетарят не беше придирчив. Казаха му, че Арамис взел със себе си ключовете от собствения си апартамент; това не го учуди никак, защото знаеше, че Арамис беше човек на реда и обикновено криеше много неща в апартамента си. И така, той нападна също тъй храбро леглото, макар че то му се стори сравнително по-твърдо, както по-преди беше нападнал пилето; сънят му не беше по-лош от апетита му и затова той заспа също тъй бързо, както оглозга последното кокалче на пилето.
Откак излезе в оставка, д’Артанян се зарече да спи толкова дълбоко, колкото по-преди спеше леко; но макар че си даде това обещание искрено и с твърдото намерение да го изпълнява свято, посред нощ той беше събуден от силен шум на карети и лакеи на коне. Стените на стаята му се осветиха внезапно. Той скочи по риза от леглото си и затича към прозореца.
„Дали кралят не е решил да се завърне?“ — помисли си той, като си търкаше очите. — „Такава свита може да придружава само кралска особа.“
— Да живее господин суперинтендантът! — извика или по-скоро изрева един глас в прозореца на долния етаж.
Д’Артанян позна гласа на Базен: педагогът ревеше с всички сили, като размахваше кърпичка с една ръка, а в другата държеше свещ.
Тогава д’Артанян видя една сянка на величествен човек, която се навеждаше към вратичката на първата карета; едновременно от същата карета се разнесе гръмлив смях, предизвикан без съмнение от чудноватата фигура на Базен. Свитата също се смееше.
— Трябваше да се досетя, че не е кралят — каза д’Артанян. — Никой не се смее така от все сърце, когато минава негово величество… Хей, Базен! — извика той на съседа си, който се беше издал почти целият от прозореца, за да вижда по-дълго време минаващата карета. — Кажи, кой е това?
— Господин Фуке — отговори Базен важно.
— А всички тия хора?
— Дворът на господин Фуке.
— Охо! — промърмори д’Артанян. — Какво би казал господин Мазарини, ако чуеше това?
И си легна дълбоко замислен, като се питаше как така се случва, че Арамис е покровителствуван винаги от най-могъщия в кралството.
— Нима той е по-щастлив от мене или пък аз съм по-глупав от него?… Ех!…
С думата „ех“ д’Артанян, станал мъдър, завършваше сега всяка своя мисъл и всяка своя фраза. Едно време той казваше: „Пусто да остане!“, което приличаше на удар с шпорите; но сега беше остарял и шепнеше това философско „ех“, което служи за юзда на всички страсти.