Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, ако престанеш да подбираш изразите или ги подбираш по-бързо.

— Е, добре, господине, струва ми се, че думата Париж е заблуда.

— Охо! — рече д’Артанян сериозно. — Заблуда ли?

— Да, господине, и господин графът не отива в Париж; готов съм да се закълна в това.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това: господин Гримо знае винаги къде отива господарят ни, а той ми беше обещал, че първия път, когато отидат в Париж, ще вземе от мене малко пари и ще ги предаде на жена ми.

— А, ги имаш жена?

— Имах една; тя беше от тоя край, но господинът намираше, че е бъбрива, и аз я изпратих в Париж: понякога това е неудобно, но в някои моменти е много приятно.

— Разбирам, но свършвай: значи ти мислиш, че графът не отива в Париж, а?

— Да, господине, защото, тогава Гримо не би устоял на думата си, би станал клетвопрестъпник, а това е невъзможно.

— Това е невъзможно — повтори д’Артанян съвсем замислено, защото беше съвсем убеден. — Добре, добри ми Блезоа, благодаря ти.

Блезоа се поклони.

— Хайде, ти знаеш, че не съм любопитен… Трябва да се видя непременно с господаря ти… Не можеш ли ти… с една думичка… ти говориш тъй добре… да ме накараш да разбера… Една сричка само… Останалото ще отгатна.

— Честна дума, господине, не мога… Абсолютно не зная закъде е заминал господинът… Да подслушвам по вратите ми е противно; впрочем това е забранено тука.

— Драги мой, това е лошо начало за мене — каза д’Артанян. — Няма значение. Знаеш ли поне кога ще се върне графът?

— Също така не зная, господине.

— Спомни си, Блезоа, помъчи се.

— Господинът се съмнява в моята искреност! А, господинът ме наскърбява много чувствително.

— Дявол да го вземе златния му език! — прошепна д’Артанян. — За предпочитане е един селяк, който би ми казал, каквото ми трябва!… Сбогом!

— Господине, имам честта да ви поднеса моите почитания.

„Дръвник! — помисли си д’Артанян. — Ама че нетърпим проклетник!“

Той погледна за последен път къщата, обърна коня си и потегли като човек, който ни най-малко не е затруднен или разсърден от тая несполука.

Когато стигна до края на стената и се скри от всички погледи, той въздъхна тежко и каза:

— Я да видим. Атос беше ли си у дома?… Не. Всички тия мързеливци, които стоеха със скръстени ръце в двора, щяха да тичат като луди, ако господарят им можеше да ги види. Атос пътешествува?… Това е необяснимо. Той страшно обича тайнствеността… Впрочем не такъв човек ми трябва. Аз имам нужда от хитър, търпелив ум. Моят герой е в Мельон, в познатия ми черковен дом. Четиридесет и пет левги! Четири дни и половина! Хайде, времето е хубаво и аз съм свободен. Да глътнем това разстояние.

Той пусна коня си в тръс, по пътя за Париж. След четири дни пристигна в Мельон, според желанието си.

Д’Артанян не питаше никога за пътя или за някое обикновено сведение. В тия случаи той се доверяваше на своята проницателност, която никога не го лъжеше, на тридесетгодишния си опит и на стария си навик да чете по физиономиите на къщите също тъй вярно, както по лицата на хората.

В Мельон д’Артанян намери веднага черковния дом, прелестна сграда от червени тухли и с гипсова мазилка; по дължината на водостоците се виеха лози, а на покрива стърчеше каменен кръст. От залата в долния етаж на тая къща долиташе говор или по-скоро шум от гласове, напомнящ цвърченето на птиченца, които седят в гнездото под крилото на майка си. Един глас произнасяше отчетливо буквите на азбуката. Друг, дебел и мазен глас, едновременно се караше на немирниците и поправяше грешките на четеца.

Д’Артанян позна тоя глас. Тъй като прозорецът на залата беше отворен, той се наведе ниско от коня, надзърна между гроздовете на лозата и извика:

— Базен, добър ден, драги Базен!

Един нисък, пълен човек, с плоско лице, с корона от сиви коси, остригани като тонзура, със старо черно кадифено кепе на главата стана, когато чу гласа на д’Артанян. Впрочем по-уместно е да кажем не стана, а скочи, защото Базен скочи наистина и повлече, след себе си ниското си столче. Учениците се спуснаха да го повдигнат и от това се завързаха такива сражения, каквито не са водили дори гърците, когато са искали да отнемат тялото на Патрокъл от троянците. Базен не само скочи, но дори изпусна буквара, който държеше, и пръчката си за биене по дланите.

— Вие! — извика той. — Вие, господин д’Артанян!

— Да, аз. Де е Арамис?… Не, не, де е господин кавалерът д’Ербле?… Ах, пак сбърках, де е господин главният наместник?

— А, господине — отговори Базен важно, — монсеньорът е в епархията си.

— Какво каза? — рече д’Артанян. Базен повтори думите си.