Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Монсеньор Рене е епископ във Ван.

— Кой го назначи?

— Ами господин суперинтендантът7, нашият съсед.

— Какво? Господин Фуке ли?

— Разбира се, той.

— Значи Арамис е добре с него?

— Монсеньорът проповядваше всяка неделя у господин суперинтенданта, във Во. После те заедно ходеха на лов.

— А, разбирам.

— При това монсеньорът пишеше често своите поучения… не, исках да кажа своите проповеди заедно с господин суперинтенданта.

— Ах, значи тоя достоен епископ проповядва в стихове?

— Господине, не се шегувайте с религиозните работи, за бога!

— Добре, Базен, добре! Значи Арамис е във Ван?

— Във Ван, в Бретан.

— Ти се преструваш, Базен, това не е вярно.

— Господине, вижте: целият черковен дом е празен.

— Той има право — каза си д’Артанян, като погледна къщата, която изглеждаше необитаема.

— Но монсеньорът сигурно ви е писал за повишението си.

— Откога е повишен?

— От един месец.

— О, тогава още не е късно. Арамис сигурно още не е имал нужда от мене. Но кажи ми, Базен, защо ти не отиде с него?

— Не мога, господине, имам занимания.

— Азбуката ли?

— И моите покаянци.

— Какво, изповядваш ли? И ти ли си свещеник?

— Почти. Такова е призванието ми!

— А ръкополагането?

— О! — каза Базен самоуверено. — Сега, когато монсеньорът е епископ, аз ще бъда бързо ръкоположен или най-малко ще бъда освободен от това.

И си потри ръцете.

„Положително — помисли си д’Артанян — тия хора ще си останат Вечно такива.“

— Нареди да ми поднесат нещо за ядене, Базен.

— С готовност, господине.

— Пиле, бульон и бутилка вино.

— Днес е събота, постен ден — забеляза Базен.

— На мене е позволено — възрази д’Артанян. Базен го погледна със съмнение.

— Ах, ти, лицемер, за кого ме вземаш? — викна мускетарят. — Значи ти, слуга на Арамис, се надяваш да бъдеш освободен от ръкополагане, за да вършиш престъпления, а на мене, приятелят на твоя епископ, не ми се позволява да ям блажно, когато стомахът ми желае това, така ли? Базен, бъди любезен с мене или, кълна се в бога, ще се оплача на краля и ти няма да изповядваш никога. Впрочем ти знаеш, че кралят утвърждава епископите. Кралят е на моя страна, значи аз съм по-силен от вас.

Базен се усмихна двусмислено.

— О, на наша страна е господин суперимтендантът! — каза той.

— Значи ти не искаш да знаеш за краля?

— Базен не отговори нищо, но усмивката му беше доста красноречива.

— Давай да вечерям! — рече д’Артанян. — Става вече седем часа.

Базен се обърна и заповяда на най-възрастния ученик да отиде при готвачката. През това време д’Артанян разглеждаше черковния дом.

— Пфу! — каза той презрително. — Монсеньорът се е настанил тук доста зле.

— Ние имаме замъка Во — рече Базен.

— Който навярно е като Лувъра? — попита д’Артанян подигравателно.

— Той е много по-добър — отговори Базен с най-голямо хладнокръвие.

— Тъй ли? — рече д’Артанян.

Може би той щеше да продължи спора и щеше да воюва за превъзходството на Лувър, но лейтенантът забеляза, че конят му стои все още вързан за пръчките на една врата.