Удряй където боли

Седнах срещу него. Той ме погледна и кимна.

— Искаш ли да закусиш, мистър Уолъс? — попита ме най-напред.

Отговорих, че съм закусвал и му предложих бира.

— Никога не се отказвам от бирата, мистър Уолъс.

Махна на Сам, който веднага дойде с пълна халба и чиния от смъртоносните наденички.

Ал погълна половината съдържание на халбата, сложи я на масата, избърса устата си с ръка, после лапна три наденички и едва тогава се отпусна.

— Мистър Уолъс, нали каза да се ослушвам. Ослушвам се. Не задавам въпроси, само слушам какво се говори. Нали искаше да знаеш какво става с Тери Зиглер? Добре. Още ли те интересува?

— Да, Ал.

Той лапна още три наденички, сдъвка ги, изсумтя и се наведе напред. Отровният му лютив дъх ме зашемети.

— Трябва да поговориш с Чък Солски. Преди да се намеси мафията, той пласираше наркотици. Дочух, че Тери Зиглер му е бил доста добър приятел. Солски има нужда от пари. Ако му покажеш малко банкноти, ще ти каже какво е станало с него. Ще го намериш на улица „Клам“, номер десет, на последния етаж. Това е всичко.

— Благодаря ти, Ал.

Извадих портфейла си, но той махна с ръка.

— Ние сме приятели, мистър Уолъс. Не вземем пари от приятели.

Стиснах дебелата му ръка.

— Благодаря ти още веднъж, Ал.

Върнах се при Бил и му казах какво съм научил.

— Ще проверим, дали този тип си е у дома.

— Улица „Клам“? Това е в далечния край на пристанището. Обречено гето. Бих се изненадал, ако все още някой живее там. Ще го съборят съвсем скоро.

— Откъде знаеш?

Бил се усмихна.

— Не само Ал Барни се ослушва в този град. Няма смисъл да ходим пеша. Далече е.

Бил седна зад кормилото и бавно потеглихме. Пристанището отново беше пълно с туристи. След малко спряхме.

— Улицата е точно насреща — каза Бил.

— Наистина добре познаваш района — отговорих аз и слязох.

Бил тръгна с мен.

— Ще дойда за всеки случай, Дърк. Номер десет е ей там.

Това беше най-западналото място, което някога бях виждал. Имаше четири пететажни блока и всичките им прозорци бяха изпочупени.

Входната врата на номер десет висеше като пияна на една панта. Промуших се с рамо напред във вонящия, мръсен вход. Бил ме последва.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Не ми се вярва в тази помийна яма да живее някой.

Пред нас бяха стълбите.

— Ал каза, че е на последния етаж. Тръгнах.

— Внимавай, Дърк — каза Бил. — Тези стълби са гнили. Можем да си счупим главите.

Започнахме да се изкачваме, а под краката ни се разнасяше ужасно скърцане. Вратата на първия апартамент зееше отворена. Беше празен и пода беше обсипан с боклуци. Качихме се на втория етаж. Положението беше същото. На третия — същото. Тук отдавна не живееше никой. Най-накрая стигнахме до последния етаж. От вонята стомахът ми се обръщаше наопаки. Пред себе си видях затворена врата — единствената затворена врата в цялата сграда.

Почуках, но не отвори никой. Почуках пак, но отново не последва нищо. Натиснах дръжката и вратата се отвори със скърцане. Влязох предпазливо в малка таванска стаичка. Бил остана на прага.