Кралицата на ангелите

Тя не повярва на думите му.

— Така се говори — каза той. — Аз не гарантирам за това, а само го предавам.

Дойде ред на Мери да поклати мъдро глава. Охоа й хвърли лека усмивка.

— Не го вярваш?

— Жив е — каза тя.

— Много по-задоволително би било да го заловиш жив — съгласи се Охоа. Партньорката му кимна глава на една страна:

— Или да го довършиш сама. — Охоа направи гримаса на официално неодобрение.

— Подложи ме на терапия, ако не ти харесва — ухили се Евънс.

Може би имаше нещо, за да се говори така в Силвърлейк. Навярно някой укриваше Голдсмит, някой свързан с литературата. Някой лоялен читател дори сред подложените на терапия би могъл да отиде толкова далеч, че да се усъмни в социалната справедливост. Гневът й нарасна. Искаше й се да намери този хипотетичен лоялен читател и да го накаже в замразения апартамент. Ала можеше ли да докаже, че е бил Голдсмит? Със сигурност.

Доколко може да се разчита на научния анализ? Да повериш на машини съдбата на човека!

Телефонът на ревера й иззвъня и тя отмести кафето си.

— Мери, Ърнест е. Осигурих ти срещата. Късно тази вечер, двадесет и два, а тъй като е в един от гребените, трябва да бъдеш разумна.

— Хората ти в някое убежище ли са?

— Така трябва, но не знам как и защо. Силни връзки. Обещай, че няма да ме разпитваш откъде ги познавам. — Не беше въпрос, а искане.

— Обещавам.

Ърнест й даде номера и тя го отбеляза в слейта си. Минибусът се придвижи нагоре по един тунел в Централата на полицията и я свали. Охоа я изгледа тържествуващо през прозореца. Тя инстинктивно му хвърли момичешко ухилване и размаха пръсти. Охоа се намръщи и се обърна настрани.

В малкия й постоянен офис висяха три портрета в рамки — Париш, Ел Греко и Даумиер — подарени й от един любовник преди години. Тя затвори вратата, извади върху тясното бюро старо кръгло огледало за гримиране и си разкопча колана. Свали шортите и започна да разглежда гънките на задната част на бедрата си. Все още побелели. Уплаши се, че може да върне предишния си вид. Какво би казал Самплър тогава? Мисълта или студеното докосване по задните й части я накараха да потрепери. Мърморейки раздразнено тя дръпна нагоре ципа и сложи настрани огледалото.

Наближаваше време за вечеря. Можеше да донесе храна от кухнята на долния етаж — добра нанохрана или пък да вземе диска с данните за Хаити и да го изследва, докато вечеря в някой скъп ресторант по пътя.

Тя избра второто. Остави съобщение в офиса на доктор Самплър, което без съмнение нямаше да бъде обработено преди празниците, а на външното табло за съобщения отбеляза, че ще се върне най-малко след една седмица.