Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Саймън го погледна учудено и свали арбалета. Беше му трудно да повярва, че Ратолиър са жестоки престъпници, които използват уменията си, просто за да задоволяват долните си страсти.
— Но аз те обесих! — Мухоловката мушна с камата бедрото на Беззъбия. — Сложих примката на шията ти, а после те погребах. Как оживя?
— Ратолиър винаги казваха — обясни Беззъбия, — че тъй като почитаме обесените, винаги можем да избегнем смъртта чрез обесване. Виждал съм го да става. По време на ритуалите, на една от вещиците връзваха стегнато въже около врата, а в това време тя произнасяше молитва към повелителя на мрака и твърдеше, че има видения. Когато срежеха въжето, тя падаше в безсъзнание, сякаш беше мъртва.
Беззъбия кръстоса ръце и потри раменете си, сякаш се беше уплашил. Продължи да гледа към вратата и прозореца.
— Страх ли те е? — подразни го Мухоловката.
— Да! — отсече Беззъбия. — Ратолиър каза, че нощните птици могат да й кажат къде какво става.
— Глупости! Говорихме за ритуалите им.
— Веднъж ги питах как става това. Понякога жената, на която слагаха примката, беше в несвяст цял ден, сякаш наистина беше мъртва. Казаха ми, че преди въжето да бъде сложено на шията й, е пила отвара, смесица от билки, благословена и осветена по време на ритуалите им. Благодарение на нея тя изпада в транс, сякаш душата е напуснала тялото й.
— И ти им повярва?
— Защо да не им повярвам? Жената, която и да беше от тях, винаги оживяваше. Казваха, че са под закрилата на обесените и на своя предводител, когото наричаха „любим“, „свой баща“, „свой Господар“.
— Предводителят им? — попита Саймън.
— Да. И, мастър Котърил, уверявам те, че не знам кой е той. Може да е мъж или жена. Винаги идваше сам на поляната. Беше облечен в черно от глава до пети и лицето ме беше покрито от маска, която изобразяваше глава на животно. Говореше малко, винаги шепнеше. Седеше на престол пред жертвеника им. Ратолиър и аз му се кланяхме, преди да проведем ритуала, после той си отиваше, както беше дошъл — като облак мъгла.
— И ти не знаеш кой е той?
Беззъбия отново поклати глава. Саймън улови погледа на Мухоловката и кимна. Мъжът отметна главата на Беззъбия и опря камата в плътта под брадичката му. Вещерът изпищя. Мухоловката продължи да натиска, докато от раната не протече кръв. Беззъбия тропаше с крака, махаше с ръце, ужасен, че ако се помръдне, ако се опита да избяга, Мухоловката ще забие камата докрай.
— Казвам ти истината, мастър Котърил. — заекна той. — Не лъжа! Не лъжа!
— И това ли е начинът, по който ти се спаси от смъртта? — попита Мухоловката, като отслаби натиска.
Беззъбия кимна.
— Онази нощ убих един мъж в кръчмата — каза той. — Останалото го знаеш. Изправиха ме пред съда и ме осъдиха. Качиха ме в колата на смъртниците. Преди да тръгнем от тъмницата, някой ми даде чаша вино. Въпреки качулката и наметката, познах, че това е майка Ратолиър.
— Спомням си това — обяви Мухоловката. — Оставих те да го изпиеш. Ти каза, че е последното нещо, което ще вкусиш.
— Ти трябваше да ме оставиш да се измъкна — обвини го Беззъбия. — Но когато сложи примката около шията ми, усетих, че нямам кожена яка.
— Какво стана после? — попита Саймън.
— Спомням си и това — прекъсна го Мухоловката. — Когато стигна подножието на стълбата, ти вече едва стоеше на крака. Приставите трябваше да те вдигнат. Беше почти в несвяст. От виното е било, в него е била отварата, нали?
— Какво стана? — настоя Саймън.
— Нищо не помня — отвърна Беззъбия. — Знам само, че когато се свестих, имах пръст по лицето и ръцете. Чувствах се слаб и ми се гадеше. Намирах се в една пристройка зад „Сребърният плащ“. Мама Ратолиър наливаше нещо между устните му.
— Защо те спасиха Ратолиър? — попита Саймън. — Откъде са знаели, че Мухоловката ще се опита да те обеси?
— Това е част от ритуала. Бяха се заклели да ме спасят. — Той примигна. — Когато попитах за Мухоловката, старата Ратолиър само се изсмя. „Всички знаем какво ще направи Мухоловката“!
— И после?
— Както знаете, живеех при Ратолиър в гората Дийн. Мислех, че вече никога няма да се върна в Глостър. Но една нощ Ратолиър бяха заловени.
— Но не и техният водач, нито пък ти?
— Тъкмо отивах при тях късно през нощта. Докато се приближавах към поляната от друга посока, след като бях посетил една пивница, видях светлината на факли през дърветата. Разбрах какво става и избягах.
— Как се срещаше сборището? — попита Саймън.