Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
— Няма значение, стига да не ме обесят пак.
— Продължавай с изповедта! — подразни го Мухоловката.
— Всички бяхте осъдени да умрете — продължи Беззъбия. — Абсолютно всички. Но кметът и началникът на стражата са добре защитени. Господарят казва, че те ще трябва да почакат. — Той посочи към Саймън. — Видях, че те обесиха.
— Знаеш ли, Беззъби, скоро ще се шегуват, че най-добре е да те обесят в Глостър. Там винаги получаваш втори шанс.
— Търсехте мен, нали? — присмя му се Мухоловката. Беззъбия сви рамене и облиза устни.
— Може ли малко вино?
Докато Саймън държеше арбалета, Мухоловката наля малко вино в една чаша и му я донесе. Беззъбия жадно отпи.
— Ратолиър искаха да те убият — продължи той. — Но Господарят настояваше, че не бива да ходят в Глостър. Те хванаха Шадболт по реката. Ханджията знаеше, че се кани да пътува.
— Откъде е разбрал? — попита Мухоловката.
— Бедният негодник изобщо не се преструваше, щураше се наоколо като куче, изгубило опашката си.
— Но аз бях по-труден за откриване. Мухоловката удари с ножа кокалестото коляно на Беззъбия.
— Мислехме, че си изчезнал — примигна заловеният. — Но Господарят наблюдава портите. Не знам как го прави.
— Има ли и други членове на сборището? — попита Саймън.
Беззъбия поклати глава.
— Ратолиър познаваха всякакви цигани, контрабандисти, калайджии и продавачи, които им носеха новините.
— Разбира се! — каза Саймън. — Никой не е трябвало да знае, че Ратолиър са осъдени, нито пък обесени.
— Ами брат Мартин? — попита Мухоловката.
— О, Господарят настоява, че и той трябва да умре. Два пъти се е опитал безуспешно да проникне в августинския манастир. Дебелият монах никога не е сам. Когато седи до гробницата на света Радегунд, там винаги има много хора. Господарят се е заклел, че сам ще види сметката на брат Мартин. Той го мрази особено много.
Саймън изучаваше Беззъбия. От една страна мислеше, че затворникът казва истината, но от друга — очите му играеха и говореше твърде бързо. Очевидно беше уплашен, но дали им казваше цялата истина?
— Има ли още нещо, Беззъби? Пленникът поклати глава.
— Сигурен ли си? — настоя Мухоловката и опря острието на ножа в дебелия врат на Беззъбия.
— Абсолютно.
— Не забравяш ли нещо? — попита Мухоловката. Беззъбия бързо примигна, непрестанно отваряше и затваряше уста.
— Има един човек, когото забравяш — прошепна Мухоловката. — Малката Луси с едрите, напращяли гърди, стегнатия задник и талия, която можеш да обгърнеш с една ръка. Невероятна в леглото.
Беззъбия преглътна с мъка.
— Сигурен ли си, че няма какво да ни кажеш? — повтори Мухоловката.
— Не трябваше да ми я отнемаш — обвини го Беззъбия.
— Тя беше мое момиче. Кълнеше ми се.
— Луси би се заклела във всичко, стига да получава пари. Е, мастър Котърил, какво ще правим с него?
Саймън прокара пръст около врата си.
— Останалите трябва да бъдат предупредени — каза той.
— Особено брат Мартин. Трябва да бъдат пратени писма на доминиканците в Лондон, а кметът трябва да научи какво ни каза Беззъбия.
— О, Боже, не! Саймън посочи към въжето, което лежеше върху една ракла.
— Завържи му ръцете, Мухоловка. Късно е, но може би ще намерим някого в съвета.
Мухоловката извади от едно ковчеже бяла маска като за обесен и я показа на Беззъбия.
— Не искаме никой да види красивата ти външност. Ще те заведем дотам със скрито лице и вързан. Обърни се.
Беззъбия се подчини. Когато Саймън стана да отвори вратата, чу стон, последван от задавено гълголене. Беззъбия седеше на ръба на леглото и с почуда гледаше кръвта, която изтичаше от ужасната рана в гърлото му. Той обърна очи и Мухоловката го бутна на пода до спътника му.
— В името на Бога! — Саймън бързо пристъпи към него. Мухоловката протегна камата.
— Не се приближавай, Саймън.
Той се наведе и преобърна тялото на Беззъбия. Кръвта вече се просмукваше в износените жакет и риза. Мухоловката вдигна поглед.
— Това е единственият начин, Саймън. Вече няма да има прахове и отвари, никакви заклинения и номера. Няма сила на земята, която да излекува прерязаното гърло.
— Може би щеше да ни каже още нещо.
— Съмнявам се. Не съм много сигурен дали ни каза цялата истина. Беззъбия не би различил лъжа, дори ако скочи и го ухапе по носа. — Мухоловката се изправи и прибра камата. — Той дойде, за да ме убие, Саймън. А по-важното е, че е убил Луси. Харесвах това момиче.
Той коленичи между труповете и започна да сваля коланите и ботушите им.
— Ще ти кажа какво ще направим, Саймън. Ще взема всичко ценно от тях, после ще те оставя на пост. Отивам в месарския двор. Знам откъде да взема малка ръчна количка и варел с масло. Преди да се зазори, ще изгорим тези трупове като мърша, каквато всъщност са. Когато ги заловим, Ратолиър ще умрат по същия начин. — Той млъкна. — Иди да видиш дали има някой на улицата.