Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на палача (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Младият занаятчия Саймън Котърил пристига в красивия град Глостър, изпълнен с надежди за бъдещето. Но само за няколко дни неопитният провинциалист остава без пари, дрехи и подслон, и е принуден да стане кралски палач. Скоро му става ясно, че хората, с които работи, крият някаква тайна.
Кметът и старейшините на Глостър са обезпокоени. От известно време от града са започнали да изчезват млади момичета. Открити са обезобразените им трупове и градските първенци са принудени да пристъпят към действие. На таен процес три вещици са осъдени на смърт. Младият Саймън и останалите палачи трябва да екзекутират жените на мястото, където са извършвали ужасните си престъпления — в гората Дийн.
Престъпниците са наказани, но това е само началото на ужаса за кралските палачи. На свобода е останал повелителят на вещиците — безлика, забулена в тайнственост фигура. Неизвестният Господар преследва всеки, който е замесен в обесването на трите жени, а междувременно труповете на обесените изчезват. Когато Саймън вижда покойния си предшественик да се разхожда жив и здрав из гората Дийн, му става ясно, че трябва да разчисти свърталището на вещиците и да разобличи незнайния им Господар, за да спаси собствения си живот.
Мухоловката се извини и си тръгна. Бродеше по тесните улички и най-после се върна в порутената четириетажна сграда на ъгъла на уличката „Котешко око“. Вратата беше отворена. Бившият палач се изкачи по стълбите. Най-после стигна последния етаж и приклекнал, огледа в оскъдната светлина парчетата платно и пергамент, които беше сложил под вратата, когато излизаше тази сутрин. Нищо не беше разместено. Извади ключа от кесията си и го пъхна в ключалката. Хазяинът — скъперник беше много изненадан, когато Мухоловката настоя да купи нова ключалка. Завъртя ключа и пристъпи в тъмнината. Когато запали свещта, разбра, че е направил грешка — трябваше първо да затвори вратата. При звука от изщракване, той бавно се обърна. Различи силует на фигура, застанала на вратата и в слабата светлина на свещта, долови проблясъка на острието на стрелата в арбалета.
— Как разбра?
— Ти сам ми каза, Мухоловка. Между другото, тази перука не ти отива.
Мухоловката почувства, че краката му се разтрепериха.
— Не може да бъде! — ахна той. — Ти ли си, Саймън? Но ти си мъртъв, за Бога! Обесиха те!
Мъжът, който влезе в стаята с арбалет в ръка, говореше като Котърил. Присвил очи, Мухоловката се чудеше дали не си губи ума. Лицето му беше познато, но беше изгубило невинното си момчешко излъчване; изглеждаше изпито и слабо, косата беше по-тъмна, а очите — не толкова ясни.
— Не са ме обесили. — Саймън затвори с ритник вратата. Остави арбалета и извади изпод наметката си малък мях за вино. — Хайде, приятелю. Сигурно имаш повече свещи. Не се тревожи. — Саймън сложи ръка на рамото му. — И аз съм уплашен като теб. А сега, ако запалиш другите свещи и донесеш две чаши, ще ти обясня какво се случи.
Мухоловката побърза да го послуша и те дълго разговаряха в бедната, малка стаичка. Камбаните на абатството „Свети Петър“ звъняха за вечерня, когато Саймън свърши. Мухоловката тихичко подсвирна.
— А как разбра къде да ме намериш?
— Ти ми каза една нощ, когато всички бяхме доста пили, че като момче си работил като чирак на касапин.
— Така и беше.
— Може би си го казал и на Беззъбия? Мухоловката почувства тръпки по гръбнака си, сякаш прозорецът се отвори и повей леден въздух нахлу в стаята.
— Какво искаш да кажеш? — попита бързо той.
— Знаех, че не си избягал от Глостър. Има шест месарници в Глостър и аз те намерих в четвъртата. Следях те отдалеч. Една нощ стоях пред пивницата, а миналата нощ те проследих дотук. Тази вечер просто те причаках.
— Променил си се, Саймън. Преди няколко седмици щеше да нахлуеш направо.
— Трябваше да се променя! Всичко започна като весела шега, но лесният начин да забогатеем се обърна срещу нас. Ти си бивш свещеник, Мухоловка, знаеш как действат тези сборища.
Саймън отново напълни чашата си.
— Всички, участвали в процеса срещу Ратолиър, трябва да умрат! Ти, аз, кметът и началникът на стражата, всички сме обречени на смърт.
Мухоловката взе една влажна кърпа и избърса лицето си.
— Ти си по-хитър от останалите — продължи Саймън. — Мислиш, че можеш да се криеш в Глостър. Колко време, Мухоловка? Месец, два… Щом аз можах да те намеря, и те ще могат.
— Ами брат Мартин?
— Още не съм го посетил. Крие се зад полата на Светата майка църква. Но говорих с портиера на манастира на августинците. Брат Мартин е започнал нов живот. Сега е пазител на гробницата на света Радегунд в църквата на братството. Седи и изслушва изповедите на поклонниците. Кой знае, може би ще бъде в безопасност на осветена земя? Все едно, той всъщност не беше един от нас. Не е участвал в обесването на трите вещици. — Саймън задъвка ъгълчето на устната си. — Скоро ще го посетя. — Той леко се усмихна. — Ще се престоря на поклонник.
— Какво си намислил? — попита Мухоловката. Отпи от чашата си и прокле самоувереността си. Беше изненадан и от промяната у Котърил, и от това, че така лесно го беше открил.
— Искам преследваните да станат преследвачи — отвърна Саймън. — Но за това ми трябва твоята помощ.
— Никога! — отсече Мухоловката. Саймън се изправи.