Законът на Устър
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на Устър». Краткое содержание книги:
Това е поредната среща на българските читатели с Удхаус и неговите герои след „Стрихнин в супата“, „Замъкът Бландингс“, „Маймунска работа“ и „Неподражаемият Джийвс“.
— Един момент — повторих аз.
При разказа за по-раншните ми приключения с Огъстъс Финк-Нотъл в Бринкли Корт, с който може да сте запознати, а може и да не сте, споменах, че веднъж четох исторически роман за някой си Бък, Бок или нещо такова, който имал обичая да слага хората на мястото им, като им се надсмивал с ленив поглед и изчиствал прашинка от безупречните си дантелени маншети. Оттогава жъна огромни успехи при прилагането на този челен опит. Направих го и сега.
— Стифи — започнах аз, надсмях й се с ленив поглед и махнах прашинка цигарена пепел от безупречния маншет на ризата си, — ще те замоля да си направиш труда да ми дадеш тефтерчето.
Неразбирането в очите й се засили. Очевидно поведението ми я смути. Беше решила, че е настъпила здраво Бъртрам с Желязната си пета, а той изведнъж избуя като млада тръстика, бъкаща от съпротивителни сили.
— Какво искаш да кажеш?
Понадсмях й се още малко.
— Имам основания да смятам, че се изразих пределно ясно — рекох аз и пак си щракнах с два пръста по маншета. — Желая да получа тефтерчето на Гъси, и то веднага, без повече шикалкавене.
Устните й се свиха.
— Ще го получиш утре… ако Харолд се яви със задоволителен доклад.
— Ще го получа сега.
— Ха-ха-ха!
— Ха-ха-ха на теб, млада Стифи, и то много гръмко — отвърнах с достойнство аз. — Повтарям ти, дай ми го сега, защото в противен случай отивам при стария Смрадльо и му снасям всичко.
— Всичко какво?
— Всичко всичко. В момента той е жертва на заблудата, че участието ми в пъкления ти план се дължи единствено на добросърдечие и желание да помогна на стар приятел. Не си му казала за тефтерчето. Убеден съм. Разбрах го по маниера ти. Тъкмо да спомена тефтерчето, и в него се прокрадна смущение. Боеше се, че ако Смрадльо прояви любопитство по въпроса и научи фактите, ще те накара да ми го върнеш.
Очите й премигаха. Разбрах, че Джийвс не е сбъркал в диагнозата.
— Това са глупости — отсече тя, но гласът й потрепера.
— Добре тогава. Довиждане. Отивам да намеря Смрадльо.
Завъртях се кръгом и както очаквах, тя ме спря с молитвен вой.
— Не, Бърти, недей! Не бива! Върнах се.
— А, така значи! Признаваш! Смрадльо не знае нищо за… — в паметта ми изплува силната фраза, която леля Далия използва, когато говореше за сър Уоткин Басет — за твоите подли подмолни машинации.
— Не виждам защо наричаш това подли подмолни машинации.
— Наричам ги подли подмолни машинации, защото ги смятам за такива. А същото ще си помисли и преливащият от възвишени принципи Смрадльо, когато му изложа фактите. — Отново й обърнах гръб. — Е, още веднъж довиждане.
— Бърти, почакай!
— Е?
— Бърти, миличък…
Прекъснах я с хладно размахване на цигарето.
— Без да ме Бъртимиличкосваш! Не му е сега времето.
— Но, Бърти, миличък, искам да ти обясня. Как бих посмяла да кажа на Харолд за тефтерчето? Щеше да припадне. Щеше да го обяви за мръсен номер, което ми е известно и без него. Но бях в безизходица. Нямаше друг начин да те принудя да ни помогнеш.
— Факт.
— Но ти ще ни помогнеш, нали?
— Няма.
— Все пак би могъл.
— Да, но не.
По време на първата или втората реплика на този диалог забелязах, че очите й започват да се овлажняват, а устните да треперят. Не след дълго по бузата й се търкулна бисерна сълза. Последва срив на язовирната стена с всичките му последствия. Изломоти нещо в смисъл, че искала да умре и какъв ли глупак съм щял да се почувствам, като съм я видел в гроб студен, знаейки, че моята безчовечност я била вкарала там, след което се метна на леглото и взе да хлипа.
Беше същото безутешно ридание, с което ни притесни преди известно време и аз за пореден път се почувствах обезмъжествен. Стоях нерешително и нервно подръпвах връзката си. Вече споменах как женската скръб влияе на Устърови.
— Буху! — продължи тя.
— Но, Стифи… — опитах се аз.
— Буху… Буху…
— Но, Стифи, бъди разумна. Поразмърдай си мозъка. Не можеш сериозно да очакваш да задигна сметаниерата.
— Това бухуначава всичко за нас.
— Възможно е. Но ме изслушай. Не си предвидила зловещите подводни камъни. Проклетият ти чичо следи всеки мой жест и само чака да предприема нещо. А дори да не ме следеше, фактът, че трябва да взаимодействам със Смрадльо, прави проекта невъзможен. Вече изложих пред теб възгледите си за надеждността на Смрадльо като съучастник в престъпление. Неизбежно ще намери как да оплеска начинанието. Виж само какво направи току-що. Не може да слезе по една стълба, без да се стовари на земята.
— Буху!