Законът на Устър

— Ха! — започнах аз, след като си получих обратно очите. — Е, Джийвс, какво става по широкия свят? Онова там вестник ли е?

— Не, сър. Това са няколко брошури на Пътническото бюро. Прецених, че може би ще пожелаете да им хвърлите един поглед.

— Нима? — откликнах аз. — Тъй ли прецени?

Настъпи кратко, но наситено с прескачащи искри мълчание.

Допускам, че когато двама мъже с желязна воля живеят под един покрив, не могат да минат без периодични сблъсъци, а тия дни в почтения дом на Устър възникна точно такава обстановка. Джийвс се опитваше да ме подмами на околосветско пътешествие, а аз не исках и да чуя. Въпреки непоклатимите ми изявления в този смисъл нямаше ден, в който да не довлече наръч от пъстроцветните диплянки, с които туристическите агенции превъзнасят морската шир с надеждата някой балък да глътне въдичката. С това свое поведение Джийвс неудържимо ми прилича на усърдна хрътка, която всеки ден оставя по един умрял плъх върху килима на гостната въпреки нееднократно отправяните на висок глас и с красноречиви жестове уверения, че пазарното търсене на подобен род стока е замряло, ако не и съвсем предало Богу дух.

— Джийвс — заявих аз, — налага се да престанеш с тези глупости.

— Пътешествията са високообразователни, сър.

— За какво ми е да се образовам толкова високо? Главата ми е натъпкана до отказ от най-ранно детство. Не, Джийвс, знам какво те човърка. Усещаш в кръвта си повика на викингите. Копнееш за острия солен дъх на морския бриз. Виждаш се застанал на палубата с шапка на яхтсмен. Може би някой ти е наприказвал разни работи за танцьорките от Бали. Разбирам те и ти съчувствам. Но тая работа не е за мен. Не желая да бъда насилствено качен на някой проклет презокеански кораб и влачен по света като куфар.

— Много добре, сър.

В гласа му се прокрадна известна студенина. Забелязах, че не кипи от недоволство, но тъй като не тънеше и в доволство, бързо и тактично смених темата.

— Джийвс, снощният гуляй беше знаменит.

— Настина ли, сър?

— О, да. Прекарахме прекрасно. Гъси те поздравява.

— Високо ценя любезността му. Вярвам, че господин Финк-Нотъл е бил в отлично настроение.

— Необичайно отлично, като се има предвид, че последните песъчинки на свободата му изтичат от часовника и скоро сър Уоткин Басет ще му стане тъст. По-добре негов, Джийвс, по-добре негов, отколкото мой.

Изрекох последните думи със силно вълнение и ще ви обясня защо. Преди няколко месеца, когато празнувахме вечерта след гребните гонки между Оксфорд и Кеймбридж, попаднах в лапите на закона само задето пожелах да разделя някакъв полицай от шлема му. След една неспокойна нощ в затворническата килия бях замъкнат на улица Бошър и глобен с цели пет от най-добрите. Съдията, издал тази чудовищна присъда, придружена, ако ми разрешите, с някои излишно ехидни забележки, беше не друг, а старият татко Басет, бащата на бъдещата Гъсева невеста.

Оказа се, че съм бил измежду последните му клиенти, защото след седмица-две наследи цяла бала пари от някакъв далечен роднина и се оттегли да живее кротко в провинцията. Поне такава беше официалната версия. Ако питате мен, старецът бе натрупал състояние от несекващата си любов към глобите. Петарка оттук, петарка оттам — можете да си представите как се наслагва с годините.