Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Матекс“
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Той също се усмихна в отговор на думите й:
— Когато ти се прииска да се откажеш, просто кажи: „Отказвам се.“ Нищо повече не е необходимо.
— Наистина ли имаш нужда от мен?
— Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.
— Окей. Спечели ме. — Тя се усмихна многозначително. — Е, какво мога да направя сега за теб?
Холис не обърна внимание на този въпрос.
— Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.
— Естествено че знам. — Тя се засмя. — Има ли някой да не го знае?
— Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?
— Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?
— А, значи вече са те питали за това?
— Разбира се.
— Е?
Тя пъхна пръст под колана му.
— Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.
Холис остави питието си на края на масата.
— Така че — каза тя, — нека да го направим още веднъж.
— Ами… — той погледна часовника си.
Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.
— Сега можеше да си в Школата за магии.
— Предполагам, че си права.
— Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?
— Нямам представа.
— Кога изтича назначението ти тука?
— Когато реши Пентагонът. А твоето?
— След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?
Холис не отговори.
— Стъпка по стъпка — Лиза кимна към стълбището. — Нека първо да се изкачим по тези стълби.
Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско — светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика — все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.
— Много е красиво.
— Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.
— Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?
— Другите двама също. Е, и какво?
Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това — и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.
— Двадесет и девет определено ми харесва — каза Холис.
— Никога не съм опитвала тая поза.
— Говоря за твоята възраст.
— О-о… — Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. — Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.
— Би било чудесно.
Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.
— А, значи и ти си имаш своя страна.
— Къде съм?
— В Париж. Казвам се Колет.
— Приятно ми е да се запознаем.
Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.
— Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми — каза Лиза.
— Аз също — отговори той, — но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.
Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.
— Много си нежна.
— А ти не си — отбеляза тя.
— Дай ми малко време.
— Разбирам. — Тя стана от леглото и отиде в банята.
Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.
— Ало?
— Добро утро — беше гласът на Сет Алеви.
— Добро утро.
— Исках да говоря с теб.
— Тогава ми се обади в моя апартамент.
— Но тебе те няма там.
Холис провеси крака от леглото.
— Опитай пак.
— Искам да се видим в единадесет тази сутрин — троснато отговори Алеви.
— В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.
— Тя е отложена.
— Кой я отложи?
— Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. — Алеви затвори.
— Къде си? — провикна се Лиза от банята.
— Сега съм си на моята страна. — Холис стана.
„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение — сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ — така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.
Холис дръпна завесите само няколко сантиметра и надникна навън в току-що пукналото се утро.
Новото посолство трябваше да бъде построено точно тук, защото това бе единственото място, отпуснато им от съветското правителство. Освен нездравословните изпарения от реката имаше още един проблем. Ниското местоположение даваше чудесна възможност на КГБ да инсталира в целия участък наоколо подслушвателни устройства, чиито микровълни действаха с дълъг обхват и техният ефект върху човешкия живот не беше изяснен, но се подозираше, че един от резултатите е левкемия.
Дори телефонните разговори вътре в самия район, например между апартаментите на Алеви и Лиза, се подслушваха, а стаите непрекъснато се наблюдаваха, поради което щорите почти винаги бяха спуснати.
Лиза излезе от банята само с една кърпа около врата си.
— Кой се обади?
Холис я погледна в сумрака. С дрехи изглеждаше слаба, почти фина. Но гола — имаше едри гърди и добре закръглени бедра. Космите й отпред бяха леко червеникави.
— Лицето ми е тук горе.
— О, да… — каза Холис. — Обади се Сет.
— А…
— Иска да разговаря и с двама ни в единадесет. Програмата ти за деня е изчистена.
— Сега пък какво мислиш, че ще искат?
— Кой знае?
— Да не би да си имаме неприятности заради… това? — попита Лиза.
— Аз — може би да. Аз съм женен. Вие, несемейните, винаги се измъквате.
Тя се замисли, после каза:
— Това не бе много добра идея. Постъпих егоистично. Ти можеш да изгубиш повече неща от мен.
— Дами и господа, току-що приключи задължителната реч след коитус.
Те стояха на метър разстояние един от друг, и двамата голи. Погледът на Лиза мина по тялото му от горе до долу.
— Я какво чудо си имаш там! Малкият е много палав.
Холис се усмихна, въпреки че бе ядосан от обаждането на Сет.
— Хайде да сбъркаме ония слухари от КГБ с нашите сексуални желания — каза Лиза.