Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Но не беше сам. Имаше други, за които носеше отговорност. Когато го натовари с тази задача, Стенуолд знаеше, че Салма не е някое наперено хлапе, че има достатъчно опит, за да не става жертва на прищевките си.
Колкото и да беше бърз, Салма трудно настигна фикса, а щом той се затрудняваше, значи осоидите нямаха никакъв шанс да ги догонят. Улови се за едно от крилата, притегли се напред право в ръцете на Тиниса и Тото и освободи Изкуството си. Крилата му потрепнаха и се стопиха. Чак сега усети колко се е задъхал след краткия полет. Беше загубил формата си, срамота. Тиниса го гледаше замислено. По лицето на Тото се четеше единствено облекчение.
— Накъде е Хелерон? — извика той. — Ще стигнем ли дотам с това нещо?
Че се обърна ухилена.
— Вече замерих с компаса — оповести тя. — Ако имаме достатъчно гориво, ще стигнем. Ако не, ще се наложи да походим пеша.
Приземи фикса на известно разстояние от Хелерон, защото, ако се съдеше по хъхрещите звуци на двигателя, с него по-далеч нямаше да стигнат. Както установи от личен опит, приземяването явно беше най-деликатната част от един полет. Или поне на леталото не му хареса — когато най-после спряха след кратко подрусване през браздите на някаква нива, фиксът беше изгубил половин крило и предните си стабилизатори.
Че си пое треперливо дъх. Най-после на твърда земя. Преживяването беше… мъчително и вълнуващо едновременно. Да стискаш лостовете, докато кокалчетата ти побелеят, да се взираш в синьото небе и да се питаш кога ще ти свърши горивото и още колко разстояние можеш да изстискаш от машината. Щастлива беше, че отсега нататък ще трябва да разчита единствено на собствените си крака. И все пак… по някакъв странен начин й беше харесало. Бръмбароидите може да бяха изящни като каменни блокчета, когато летяха с крилете на Изкуството, но сръчността им с машините понякога компенсираше това.
— Всички добре ли са? — извика тя през рамо. Отвърна й хорово сумтене. Пътниците й се измъкваха един по един от смъртно ранения фикс.
Фермерът, чиято нива бяха съсипали и който скоро дотича да види какво става, им каза, че до Хелерон имало още цял ден път. Не беше прост селянин с мазоли по ръцете, какъвто бяха очаквали да срещнат. Толкова близо до Хелерон дори синовете на земята закачаха по малко от културата на Равнините. Предложиха му останките от фикса като компенсация, а Тиниса набързо спазари транспорт до най-близкото шосе плюс малко провизии и дрехи. Последното, обясни тя, било важно, защото когато стигнат в града, „Небесен“ вече ще е кацнал на хелеронското летище и осоидите ще ги издирват под дърво и камък. Следователно трябвало да се дегизират преди срещата си с Болуин на площад „Милосърдие“.
— Защо смяташ, че Хелерон гъмжи от осородни? — попита Че.
— От осородни може и да не гъмжи, но от техни агенти — със сигурност — заяви решително Тиниса. — Осоидите са имали предостатъчно време да изградят шпионска мрежа в града. Трябва да намерим Болуин възможно най-бързо и след това да минем в нелегалност.
Хелерон пълзеше на хоризонта като прииждаща черна вълна. Шосето приличаше на двупосочна река от пътници, захранваща ненаситния глад на града за търговия. Имаше ръчни колички и пътуващи калайджии, превити под стоката си; имаше фургони, теглени от коне или от гигантски насекоми, най-често бавни и търпеливи бръмбари, които можеха да теглят товара си цял ден без почивка. Имаше и ездачи, някои на конски, други на насекомски гръб. Ала голяма част от трафика беше механизирана и нищо чудно, защото Хелерон беше центърът на занаятите и блудните му синове рано или късно се връщаха у дома.
Зяпаха града, кацнали върху гърба на огромен зърновоз, който се клатушкаше шумно на шестте си метални крака — приличаше на бръмбар повече и от самите бръмбари. Всички те знаеха, че Хелерон е индустриалният център на Равнините, но никой не се беше замислял какво всъщност означава това. Представяли си го бяха като подобие на Колегиум, но с повече фабрики и без изящните бели сгради на Академията.
А Хелерон се оказа огромен, поне два пъти по-голям от Колегиум, на практика най-големият самостоятелен град в Равнините. Беше огромен и беше мръсен — от какъвто и камък да са били построени първоначално сградите му, сега всички те сивееха под пластовете мръсотия, наслагвали се ден след ден от комините на фабриките и леярните. Дори въздухът беше мръсен, толкова мръсен, все едно гледаш през опушено стъкло. Стотици комини бълваха пушек непрестанно, а тесните прозорци на производствените цехове светеха от нажежените пещи.