Принцеса с часовников механизъм

на ефеса), той й се изплъзна и политна към пода, забивайки се в дъските с

острието напред.

— Олеле! — разнесе се глас откъм вратата. — Боя се, че за този опит

не мога да ви пиша повече от три. Най-много четири, ако реша да ви дам

допълнителна точка, задето се упражнявате да въртите меча в следобедна

рокля.

Сесили, която действително не си беше дала труда да си сложи бойно

облекло, отметна глава назад и се взря свирепо в Гейбриъл Лайтууд, който

се беше появил на прага като някакъв пакостлив дух.

— А може би мнението ви ни най-малко не ме интересува, господине.

— Може би. — Той пристъпи в стаята. — Ангелът ми е свидетел, че

брат ви никога не се е интересувал от него.

— По това си приличаме — подхвърли тя, докато издърпваше меча от

пода.

— И по нищо друго. — Гейбриъл застана зад нея. И двамата се

отразяваха в едно от тренировъчните огледала; младежът беше с цяла

глава по-висок от нея и Сесили съвсем ясно виждаше лицето му над

рамото си. То беше едно от онези особени лица със сурови очертания —

красиво от някои ъгли и странно интересно от други. На брадичката му

имаше малък белег, сякаш оставен от тънко острие. — Искате ли да ви

покажа как се държи правилно?

— Ако настоявате.

Вместо отговор, той се пресегна около нея и намести хватката й около

ефеса.

— Никога не бива да държите меча с острието надолу — обясни. —

Дръжте го така — с върха напред, та ако противникът се нахвърли отгоре

ви, да се наниже на него.

Сесили изпълни указанията му. Умът й препускаше. Толкова дълго бе

смятала ловците на сенки за чудовища. Чудовища, които бяха отвлекли

брат й, а тя беше героинята, която щеше да го спаси, макар той и сам да не

си даваше сметка, че има нужда да бъде спасен. Осъзнаването, че те

всъщност са нормални същества, бе станало постепенно и някак странно.

Сесили усещаше топлината, която се излъчваше от тялото на Гейбриъл,

дъха му, раздвижващ лекичко косата й... колко странно бе само да си

даваш сметка за толкова много неща у другиго — усещането от близостта

му, допирът на кожата му, миризмата му...

— Видях ви как се биете в имението Лайтууд — прошепна Гейбриъл;

коравата му ръка докосна пръстите й и Сесили трябваше да потисне

тръпката, надигнала се в тялото й.

— Нескопосано? — попита тя, опитвайки се да звучи закачливо.

— С жар. Има такива, които се бият, защото им е задължение, както и

такива, които го правят, защото им допада. На вас ви харесва.

— Аз не... — започна Сесили, но така и не можа да довърши, защото в

този миг вратата на тренировъчната зала се отвори с трясък.

Беше Уил, изпълнил прага със стройното си, широкоплещесто тяло.

— Какво правиш тук? — попита той.

Е, дотук беше с краткото примирие, възцарило се между тях през

онази нощ.

— Тренирам — отвърна тя. — Каза ми, че никога няма да стана по-