Сънят на сукубата

— Не! Искам. Съжалявам. Сгреших. Потърсих помощта ти, а после ти се подиграх.

— Е, ти сама каза, че досега с нищо не съм спечелил доверието ти.

— Съгласна съм на всичко — казах честно.

Той се изправи и се протегна. После отиде до рафтовете и започна да разглежда бурканите.

— Сигурна ли си? Това, което ще направя, може да не ти хареса. Колко силно го искаш?

Замислих се за гласа, как чувах нуждата на съществото в главата си.

— Много силно. Стига да не ми направиш огърлица от червата на коза, съм готова на всичко.

Очите му още шареха по лавиците и бурканите. Замисли се за няколко секунди.

— Съжалявам, но ще ми трябва малко време. Щеше да е много по-лесно, ако знаехме с какво си имаме работа. Така ще трябва да ти направя талисман срещу всякакви видове създания и може и да не свърши работа. Трудно се прави широкоспектърен талисман.

— И няма да стане тази вечер?

Той дойде до мен.

— Тази вечер няма да имаш проблеми, забрави ли? Разбира се, можеш да останеш тук. Аз няма да спя и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Не можех да не се усмихна.

— Също като Кайла.

— Като кого?

— Племенницата на гаджето ми… — почти бях забравила за странния ни разговор. — Наговори ми разни странни неща. Не знам обаче дали са детски измишльотини или наистина има умения на медиум.

— При децата линията е много тънка — каза той. — И да има някакви сили, сигурен съм, че с наука и дисциплина бързо ще й ги избият от главата. Какво ти каза тя?

— Тя каза, че аз съм «магия». И че има чудовища във въздуха, които влизат в сънищата на хората. — Той не проговори и аз възкликнах: — Мислиш ли, че може да ни помогне?

Той поклати глава.

— Не. И да е медиум, и да има някакви дарби, тя е прекалено малка и неопитна, за да каже какво става и да ни бъде от полза.

— Но може да усети онова, което ме преследва?

— Да. Ако наистина е медиум, ще е чувствителна към магическите и духовните светове.

Интересно. Малката Кайла май един ден щеше да има потенциал да развие могъщи духовни сили.

— Какво ще я посъветваш?

— А? — попита той.

— Какво би казал на някой като нея. Как да развие способностите си и да не позволи на науката и дисциплината да й ги избият от главата.

— Аз да я посъветвам? — изсмя се той рязко. — Избийте й ги от главата. Ще й направите услуга.

Дълго време седях, загледана в краката си. После погледнах нагоре към него и попитах:

— Защо си толкова нещастен?

— Кой казва, че съм нещастен? Изкарвам пари, без да правя нищо.

Махнах с ръка.

— Всичко тук говори, че си нещастен. Поведението ти. Ръката ти. Купчината бирени бутилки. Постоянно твърдиш, че те дразня, а продължаваш да ми помагаш и се радваш да ме видиш.

— Нещастието не обича да е само. И ти не си особено щастлива.

— Доволна съм от живота си — оспорих го аз.

— Тогава върви си живей живота и ме остави да спя. — Не много тактично той отиде до вратата и я отвори. — Ще направя талисмана ти и ще ти се обадя.

Понечих да му се озъбя, но той изглеждаше толкова изморен, че сърце не ми даде. А и знаех, че е прав. Данте Мориарти беше много нещастен човек и използваше сарказъм и други похвати, за да го прикрие. Зачудих се какво го тормози, какво беше помрачило така душата му.