Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
— Обикновено не. Защо не минеш покрай мен преди вечерята?
— Ще ме затрудниш, но и така става.
Макар отговорът ѝ да дойде бързо, на Хари не му убегна лекото колебание.
— Както решиш. И без това не мога да спя. Плесенните гъби в жилището ми пречат да дишам.
— Знаеш ли, ще пусна дивидито в пощенската ти кутия. Така няма да се налага да ме чакаш. Става ли?
— Да.
Двамата затвориха. Хари забеляза лекото потреперване на ръката си. Сигурно заради никотинов глад. Тръгна към асансьора. Катрине се показа на вратата на кабинета си, все едно го бе познала по стъпките.
— Говорих с Еспен Лепсвик. Ще ни даде един от хората си за довечера.
— Чудесно.
— Добри новини ли си получил?
— Моля?
— Усмихваш се.
— Ами? Просто се радвам.
— За какво?
— Че ми предстои да изпуша една цигара — той се потупа по джоба.
Седнала до кухненската маса пред чаша чай, Ели Квале се взираше в градината и слушаше успокоителния шум на миялната. Черният телефон стоеше върху кухненския плот. Преди малко звънна и тя дълго стиска слушалката в ръка, докато я стопли. Явно обаче някой бе сгрешил номера. Трюгве похвали рибения огретен. „Любимото ми ядене, мамо“. Така казваше за всяко ястие, което му приготвяше. Беше добро момче. Навън покафенялата трева се бе отпуснала безжизнена върху земята. Снегът беше покрил снощните следи. Кой знае, вероятно всичко е било само сън?
Ели разлистваше разсеяно някакво списание. Беше си взела няколко дни отпуск, за да обърне повече внимание на Трюгве. Надяваше се двамата да си поговорят на спокойствие. В момента обаче синът ѝ и мъжът ѝ бяха увлечени в мъжките си разговори, а тя стоеше сама в кухнята. Ели не се сърдеше. Двамата имаха повече общи теми. Приличаха си много. Самата тя предпочиташе представата за откровен разговор, отколкото осъществяването му. Защото винаги се стигаше до високата непробиваема стена.
На драго сърце се съгласи да нарекат детето на бащата на Андреас. „Нека поне името да е от неговия род, помисли си тя тогава.“ Малко преди да роди Трюгве едва се сдържа да не разкаже всичко: за пустия паркинг, за тъмнината, за черните следи в снега; за ножа, опрян о шията ѝ, за дъха на невидимия мъж. Докато се прибираше, усещаше как спермата му се стича в бикините ѝ. Молеше се да изтече всичката, да не остане нито капка. Уви, молбите ѝ не бяха чути. По-късно Ели неведнъж си задаваше въпроса какъв ли би бил животът ѝ, ако Андреас не беше свещеник и не смяташе аборта за престъпление и ако самата тя бе проявила повече смелост. Ако не бе родила Трюгве. После, след появата му на бял свят, вече бе изградила здрава стена от премълчани тайни.
Сходството в характерите на баща и син се оказа благословия в проклятието. В душата на майката дори замъждука крехкото пламъче на надеждата и тя отиде в клиника, където никой не я познаваше, и даде два косъма от главите им. Беше чела, че това е достатъчно, за да се извлече структурата на ДНК — своеобразен генетичен отпечатък. Служителите от клиниката изпратиха космите в Съдебномедицинския институт на Държавната болница, където специалисти вече прилагаха новата технология при тестове за бащинство. Два месеца по-късно ѝ съобщиха резултата. Паркингът, черните следи, учестеният дъх, болката. Всичко това не е било само сън, разбра тя.
Ели отново погледна крадешком към телефона. Някой е сгрешил номера, разбира се. Затова чу шумно дишане. Просто човекът от другата страна на линията е очаквал да се обади друг глас и в смущението си не е знаел какво да каже. Случва се.
Хари излезе в коридора и вдигна слушалката на домофона.
— Ало? — той се мъчеше да надвика стереоуредбата в хола. Слушаше група „Франц Фердинанд“. Понеже не получи друг отговор, освен шума от кола по улица „Софие“, извика по-силно: — Ало?
— Здрасти! Ракел съм. Да не те събуждам?
По гласа ѝ разбра, че е пила. Не много, но достатъчно, за да се развесели: гласът ѝ се бе вдигнал с половин тон, а гърленият ѝ приятен смях звънтеше във всяка дума.
— Не — отвърна той. — Добре ли прекара вечерта?
— Чудесно.
— Още е единайсет.
— Момичетата искаха да се приберат по-рано. Утре са на работа.
— Мм.
Пред очите на Хари изплува закачливият ѝ поглед, блесналите от алкохола очи.
— Филмът е в мен. Ако искаш да го пусна в пощенската ти кутия, отключи ми да вляза във входа.
— Да, разбира се.
Той посегна към копчето. Изчака. Разполагаха с две секунди да се откажат. Хари обичаше да има възможност за отстъпление. Знаеше отлично, че не иска това да се случи. Не би могъл да предвиди последствията, а и не желаеше да страда за пореден път. Тогава защо сърцето му блъскаше в гърдите със силата на две, а пръстът му още не бе натиснал копчето? Какво още чакаше, за да я изхвърли от дома и от главата си? Най-сетне върхът на показалеца му докосна твърдата пластмаса.