Последната тайна на Дома Господен

— Удрубу аал ард! Сакро айуник! — изгърмя мегафон. — Лягай на земята и затваряй очи.

Мъжете се подчиниха и паднаха първо на колене, а след това и по корем. От сенките към тях се спуснаха полицаи, извиха ръцете им зад гърбовете, оковаха ги в белезници и ги претърсиха.

— Браво, момчета — обади се слушалката му. — Пипнахме ги. Браво на всички.

Бен Рои остана на колене, дишайки тежко; след това въздъхна, пусна предпазителя на йерихона, изправи се и пое по хълма към катастрофиралия мерцедес. Пръстите му си играеха с миниатюрния сребърен светилник на верижката на врата му.

— Много мило от твоя страна да се присъединиш — обади се жилестият мъж, клекнал до единия от арестуваните и натиснал здраво с ръка тила му.

— Радиото ми се развали — измърмори Бен Рои. — Не чух нищо.

— Да бе, да.

Мъжът го изгледа скептично, изправи арестанта на крака и го подкара към спрелия наблизо полицейски микробус. Бен Рои се зачуди дали да не тръгне след него да го убеждава, но изобщо не му пукаше. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Само си губеха времето. Фелдман да си мисли, каквото си ще. Не даваше и пет пари.

Погледа събраните около мерцедеса технически експерти в гумени ръкавици и бели гащеризони, обърна се, махна слушалката от ухото си и пое към колата самотен, непотребен, неспособен да сподели общото удовлетворение от добре свършената работа. Спомни си как като малък го гонеха от клас, защото си подмокряше панталонките, и сега изпита същото чувство на изолация, срам и притеснение. Срамът не го напускаше. Че изобщо е такъв. Че се беше оставил да стигне дотук. Че беше отишъл да купи лилиума. Че беше оживял.

Стигна до колата, хвърли един изпълнен с отчаяние поглед през рамо, качи се, запали двигателя, пое надолу и сви по улица „Офел“. Вляво се спускаше тъмната гориста падина на долината Кедрон; отляво покрай пътя се издигаше висока три метра стена, зад която стръмните мюсюлмански гробища стигаха до осветените стени на стария град. Отпусна газта, превключи на трета, измина стотина метра, намали отново, задържа с една ръка волана, а с другата посегна да вдигне манерката от пода. Основното й съдържание се беше изляло, но на дъното беше останала малко течност. Намали още скоростта, вдигна съдината до устните си, отметна глава и пресуши остатъка. Намръщи се от огнения й вкус и от яростта, с която се ненавиждаше.

— Отвращавам се от теб — измърмори. — Жалко нищожество.

Държа манерката, докато и последните капки не се стекоха в гърлото му, метна я през рамо на задната седалка, натисна газта и завъртя рязко волана, за да изправи колата, която беше поела към отсрещното движение, предизвиквайки неистовото свиркане на клаксона на приближаващия тежкотоварен камион.