Зовът на кукувицата

– Агентът на Еван Дъфийлд заяви, че клиентът му не приема повече обаждания и не дава интервюта по повод Лула Ландри – съобщи Робин на следващата сутрин. – Дадох му да разбере, че не сте журналист, но той беше непреклонен. А хората в офиса на Ги Соме са по-груби и от служителите на Фреди Бестигуи. Ще рече човек, че се опитвах да получа аудиенция при папата.

– Добре – каза Страйк. – Ще видя дали ще мога да се свържа с него чрез Бристоу.

Робин за пръв път виждаше Страйк с костюм. Според нея изглеждаше като ръгбист на път за международно състезание: едър, традиционноелегантен в тъмното сако и с дискретната вратовръзка. Беше на колене и ровеше в един от кашоните, донесени от апартамента на Шарлот. Робин беше отвърнала поглед от вещите му, натикани вътре. Все още избягваха да споменават факта, че Страйк живее в офиса си.

– Аха! – възкликна той, най-сетне открил сред купчина писма яркосин плик: поканата за празненството на племенника си. – По дяволите – измърмори, като я отвори.

– Какво има?

– Тук не пише на колко години става – отвърна Страйк. – Говоря за племенника си.

Робин беше любопитна за връзките на Страйк с роднините му. Тъй като все още не беше информирана официално, че шефът ѝ има много на брой братя и полусестри, прочут баща и леко скандална майка, въздържа се от въпроси и продължи да отваря малката по обем поща за деня.

Страйк се надигна, отнесе кашона обратно в един ъгъл на вътрешния кабинет и се върна при Робин.

– Какво е това? – попита, като видя фотокопиран лист от вестник на бюрото ѝ.

– Запазих го за вас – стеснително отвърна тя. – Казахте, че сте се зарадвали да видите материала за Еван Дъфийлд... Реших, че и това ще ви заинтересува, ако вече не сте го видели.

Беше грижливо изрязана статия за филмовия продуцент Фреди Бестигуи, излязла в „Ивнинг Стандард“ от предишния ден.

– Отлично. Ще я прочета на път за обяда с жена му.

– Която скоро ще е бивша – вметна Робин. – Всичко е описано тук. Господин Бестигуи явно няма голям късмет в любовта.

– От това, което ми разправи Уордъл, съдя, че не е особено обичлив – отбеляза Страйк.

– Как накарахте този полицай да говори с вас? – попита Робин, не успявайки да сдържи любопитството си по този въпрос. Отчаяно копееше да научи повече за напредъка на разследването.

– Имаме общ приятел – отвърна Страйк. – Човек, с когото се запознах в Афганистан. Той е началник в централното управление на полицията.

– Били сте в Афганистан?

– Да. – Страйк обличаше палтото си, като държеше между зъбите си сгънатата статия за Фреди Бестигуи и поканата за рождения ден на Джак.

– Какво правихте в Афганистан?

– Разследвах случай на „убит в бой“ – обясни Страйк. – Бях към военната полиция.

– О! – промълви Робин.

Военната полиция не се връзваше с впечатлението на Матю за шарлатанин или развейпрах.

– Защо напуснахте?

– Бях ранен – отговори Страйк.

Пред Уилсън бе откровен в описанието на раняването си, но не можеше да си позволи същото и пред Робин. Представи си шокираното ѝ изражение и не изпита нужда от съчувствието ѝ.