Зовът на кукувицата

Известно време пиха мълчаливо.

– Дори да бяхме ги открили – каза Уордъл, като остави чашата си, – най-многото, което можехме да научим от тях, е, че са станали очевидци на скока ѝ. Нямаше необяснима ДНК в апартамента ѝ. В него не е влизал никой, който да има работа там.

– Не само записите от охранителните камери предизвикват подозрения у Бристоу – заяви Страйк. – Той поддържа контакт с Танзи Бестигуи.

– Хич не ми я споменавай проклетата Танзи Бестигуи – раздразнено промърмори Уордъл.

– Ще я споменавам, защото според моя клиент тя казва истината.

– Значи още държи на версията си, а? Не се е отказала? Нека ти кажа тогава за Танзи Бестигуи, щом искаш.

– Давай – подкани го Страйк, притиснал с една ръка халбата бира до гърдите си.

– С Карвър пристигнахме на мястото около двайсет-двайсет и пет минути след падането на Ландри. Там вече имаше униформени полицаи. Танзи Бестигуи още беше във вихъра на истерията, когато я видяхме. Бърбореше несвързано, тресеше се и от време на време изкрещяваше, че в сградата имало убиец. Показанията ѝ гласяха, че станала от леглото си в два през нощта и отишла в банята по малка нужда. Чула крясък два етажа по-нагоре и видяла тялото на Ландри да прелита покрай прозореца. Нека ти кажа, че прозорците в тази сграда са с троен стъклопакет с цел топло- и шумоизолация. Когато влязохме да я разпитаме, улицата вече беше пълна с полицейски коли и съседи, но човек не би го разбрал, ако не бяха святкащите сини светлини. Толкова шум проникваше вътре, колкото ако бяхме във вътрешността на пирамида. Затова я попитах: „Сигурна ли сте, че чухте вик, госпожо Бестигуи? Апартаментът ви ми изглежда напълно шумоизолиран.“ Тя не се предаваше. Кълнеше се, че е чула всяка дума. Според нея Ландри изкрещяла „Твърде много закъсня“, а мъжки глас отвърнал „Ти си проклета лъжкиня“. Наричат го слухови халюцинации – поясни Уордъл. – Започват да ти се причуват неща, когато си смъркал толкова кокаин, че мозъкът ти е започнал да изтича през носа ти.

Той отново отпи голяма глътка бира.

– Във всеки случай доказахме извън всяко съмнение, че няма как да го е чула. На следващия ден семейство Бестигуи се изнесоха в къщата на техен приятел, за да се спасят от репортерите, така че пратихме няколко души в апартамента им. Един се качил на балкона на Ландри, откъдето крещял колкото му глас държи, но хората ни на първия етаж не чули и дума от онова, което викал, при това били напълно трезви и напрягали слух. Но докато ние доказвахме, че госпожа Бестигуи дрънка врели-некипели, тя се беше обадила на половин Лондон, за да разтръби, че е единственият очевидец на убийството на Лула Ландри. Репортерите се настървиха от следата, защото някои от съседите я бяха чули да крещи, че в къщата е проникнал някой. Вестниците бяха издали присъдата на Еван Дъфийлд още преди да се срещнем повторно с госпожа Бестигуи. Уведомихме я, че сме установили как няма начин да е чула онова, което твърдеше. Но тя нямаше желание да признае, че всичко е било в главата ѝ. Беше станала център на внимание, репортерите се тълпяха пред вратата ѝ, сякаш беше преродената Лула Ландри. И тогава каза: „О, аз не споменах ли? Бях отворила прозорците, за да глътна чист въздух.“