Върховното кралство [Рицарят]

После се изправи и попита:

— Причинихме ти голяма злина, нали?

Тъй като Лорн мълчеше, старият крал продължи като на себе си:

— Да. Голяма злина…

За миг остана замислен, преди да отрони:

— Доволен съм да те видя отново, синко.

Син.

Върховният крал винаги беше наричал Лорн така от обич. Разбира се, той имаше още много други кръщелници, освен него, защото никога не беше отказвал тази чест за първородните синове на своите благородници и рицари. Но в случая с Лорн връзката беше наистина привилегирована. Лорн знаеше, че кралят го обича като баща. Никога не се беше съмнявал в това, поне до процеса и осъждането си. Тогава Ерклант не беше направил нищо, за да го спаси или поне да го защити. Не му беше спестил изпращането в Далрот. С една дума — беше го изоставил.

За Лорн раната беше дълбока и си оставаше такава.

— Вие… вие нищо не направихте — каза той с глас, отпаднал от емоция — Можехте… Една ваша дума и… и…

Не можа да завърши, коремът му се беше свил на топка.

Върховният крал не отговори, но блестящите му очи не преставаха да гледат Лорн през черния воал, който скриваше изпитото му лице.

После сериозно каза:

— Помогни ми.

Опита се да стане, като се вкопчи в трона си с едната ръка, а с другата се подпираше на меча си. Изненадан, Лорн се поколеба, докато Норфолд вече се беше спуснал и помагаше на Върховния крал да се изправи.

— Благодаря, Норфолд — каза Ерклант, след като си пое дъх. — Но ми се струва… струва ми се, че Лорн има достатъчно сили сам да ми подаде ръка.

Капитанът разбра и с неудоволствие повери краля на Лорн. Хванат неподготвен, той нямаше избор и изведнъж се оказа, че поддържа един стар човек, който му се стори ужасно уязвим. Каза си, че Ерклант можеше да си счупи врата от нищото и срещайки погледа на Норфолд, прочете в него ужасно предупреждение.

— Оттук — каза Върховният крал, като посочи едни черни завеси.

Зад завесите имаше балкон.

Лорн помогна на краля да премине през завесите, после го придружи до парапета. Оттук се виждаше цялата долина. Смрачаваше се. Студените сенки на планините се простираха издължени и неподвижни. Уединена сред стръмните склонове, Цитаделата беше потънала в тъмнина.

Кралят се държеше за каменния парапет, но Лорн, който се досещаше колко слаби бяха краката му, не изпускаше лакътя му.

— От сега нататък — каза Ерклант, съзерцавайки пейзажа, — тук е цялото ми кралство…

— Сир, вие все още сте Върховният крал.

— Да, нося короната му — възрази старият крал, обзет от огромна умора. — Но тя е много тежка… Вече нямам сили да царувам, да управлявам. Кралството ми страда от това. Твърде много го занемарих, Лорн. Твърде много. И по моя вина то умира. Също като мен…

Уморен, той се обърна и с дългия си пръст, чиято кожа приличаше на пергамент, посочи едно кресло на балкона. Лорн му помогна да седне и — като болногледач — подреди колкото можа възглавничките около него.