![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Преди три години той също беше част от Сивата гвардия и тогава никой не се съмняваше, че един ден той щеше да я командва. Върховният крал беше негов кръстник. Беше доверен приятел на принц Алдеран. Беше се покрил със слава край Валмир и — независимо от скромния си произход — щеше да се ожени за дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Тогава като че ли във всичко му вървеше.
— Присъединих се към Сивата гвардия един месец след Вашето заминаване — обясни Рилсен.
— Моето заминаване… — повтори Лорн горчиво.
— Тогава всички ви смятаха за виновен. Гвардейците не искаха дори да произнесат името ви.
Лорн прие удара.
Може би в крайна сметка не беше чак толкова чувствителен. Но да чуе, че сивите гвардейци, тези, към които той беше толкова горд, че принадлежи, се бяха отрекли от него, го нараняваше повече, отколкото можеше да си признае.
— А сега? — попита той.
— Сега вече не знаят какво да мислят. Тези, които дойдоха след вас, като мен, са по-скоро благоприятно настроени. Мислят, че днес в нищо не можете да бъдете упрекван, защото бяхте оневинен за това, за което несправедливо сте били осъден. Но другите… — офицерът въздъхна. — Трябва… трябва да разберете, че всички, до капитан Норфолд, бяха подозирани след вашето осъждане. А вие знаете, че подозрението е първото, което засяга честта. Някои не можаха да го понесат и предпочетоха да напуснат гвардията, отколкото да отговарят на унизителни въпроси. А на тези, които останаха, им е трудно да ви простят. Зная — побърза да добави той. — Зная… но в продължение на три години вие въплъщавахте всичко най-лошо, което можеха да си представят: предател, опетнил честта и краля си, опетнил честта на всички сиви гвардейци. И ето че от днес за вчера… Затова се държат така хладно към вас. И трябва да призная, че самият аз не зная как да се отнасям към вас. Защото макар кралят да изиска вашата невинност да бъде призната…
— Чакайте малко — прекъсна го Лорн.
Страхувайки се, че не разбира правилно, той се изправи, което наруши спокойствието на котката.
— Казвате, че кралят е изискал да…
Той не довърши.
— Вашата невинност да бъде призната, да — каза офицерът. — Защо?
Лорн не отговори.
Досега мислеше, че Върховният крал е разпоредил нов процес, в края на който той е бил оневинен. Или поне така му беше казал Алан и така изглежда мислеха всички. А като че ли Рилсен твърдеше, че кралят беше постановил неговата невинност. Тогава беше ли имало втори процес? И ако беше така, това не беше ли просто формалност, чийто изход е бил написан предварително, според кралските изисквания? На Лорн му се струваше, че кралят искаше той да е свободен и беше използвал властта си това да стане. Но защо? Защо след три дълги години? И дали Върховният крал беше действал по собствена воля, или за да задоволи исканията на Събранието на Ирканс?
В края на краищата, ако се вярваше на Пратеника, Лорн имаше съдба…
— Какво става? — разтревожи се Рилсен.
— Нищо — излъга Лорн. — Аз… уморен съм, това е.
И тъй като вниманието на Лорн вече беше единствено в това да гали главата на котката си, която спокойно мъркаше, Рилсен стана и се върна при хората си.
Потеглиха на другата сутрин.
Трябваше да прекосят множество дефилета, да минат през долини и планински проходи, които ставаха все по-тесни и все по-високи. Ден след ден въздухът ставаше по-хладен, по-остър. Растителността се разреди. Понякога ги връхлитаха хапещи ветрове, които свистяха и отнасяха жалбите си към голите върхове. Закрилящите планини бяха враждебен свят от сиви скали и черни камънаци, с оскъдна трева, тръни и храсти, хилави дръвчета, вкопчени в камъка. Конниците говореха малко, като най-често се движеха в колона по стръмните пътеки, а нощем почиваха в руините на укрепленията, които по времето на Мрака защитаваха всеки проход до Цитаделата.
Скрит под качулката си и зад тъмните си очила, с котката на рамене или в някоя от дисагите, Лорн сякаш беше обгърнат от черна аура. Това се дължеше на неговата сдържаност, на лишеното му от емоции мълчание, на разстоянието, което поддържаше между себе си и другите. Но това се дължеше и на нещо по-дълбоко. Също като екипажа на кораба, който го беше докарал от Далрот, гвардейците избягваха да срещат погледа му и говореха тихо зад гърба му. Той интригуваше и тревожеше. Не че се страхуваха от него, но конниците от ескорта му нямаха доверие, спирани от инстинктивна предпазливост. Несъмнено се досещаха за Тъмнината в него.
Лорн имаше предостатъчно време да размишлява.
Съжаляваше за начина, по който се беше отнесъл към Алан преди да напусне Самаранд. Обвиняваше се, че няколко пъти беше отблъснал ръката, която неговият приятел му подаваше. Но ако я беше приел, после щеше да се наложи да се открие, да се разкрие напълно, да се остави на него. Далрот беше направила кожата му дебела, но под кожата болката бе все така силна. Лорн не знаеше кой беше в този момент. Как би могъл да сподели чувствата, съмненията и страховете си? Знаеше, че не се е освободил напълно от Далрот и че това щеше да отнеме време. Но имаше ли той това време? Щеше ли Тъмнината да го остави един ден на мира? Лорн се страхуваше, че тя се е превърнала в част от него, толкова съществена част, че да не може да се отърве от нея, без да я ампутира. Може би се беше превърнал в измъчена, самотна душа, която никога нямаше да намери покой. Може би трябваше да го приеме и да заживее с тази ужасна истина. Може би щеше да си направи услуга — на себе си, както и на тези, които го обичаха и искаха да му помогнат.