Върховното кралство [Рицарят]

Дъждът спря и остави белезникави следи по сивите камъни. Нощта се спусна, а Цитаделата изглеждаше пуста. Изоставена. Нито едно движение. Никакъв шум, освен шума от капките, падащи от покривите в големите бели локви.

Гроб.

От своя прозорец Лорн си спомни времето, когато Цитаделата, макар и сурова, каквато винаги е била, беше и крепост, изпълнена с живот. Върховният крал винаги я беше предпочитал. Но тя беше изолирана, достъпът до нея — труден, беше некомфортна и неудобна. От нея трудно можеше да се управлява, така че Ерклант II се беше примирил да идва в нея само през най-топлия летен месец, когато горещината в Ориал, в сърцето на Лангър, ставаше непоносима. Алан и Лорн идваха да прекарат този месец при Върховния крал, преди да се върнат за останалата част от годината при херцога на Сарм и Валанс, на когото беше поверено възпитанието на принца.

Лорн не можеше да не се усмихне при спомена за щастливите дни, които двамата с Алан бяха преживели в сянката на тези стени, които тогава не му се струваха толкова страховити. Това беше преди Цитаделата да се превърне в гробница на един много стар, болен и самотен крал, който очакваше смъртта, заобиколен единствено от гвардията си, присъствайки — от своя трон от абанос и оникс, сега вече разклатен — на упадъка на своето кралство.

Лорн разбра, че няма да може да заспи.

Препаса колана с меча, сложи наметало с качулка и под внимателния поглед на котката прекрачи през прозореца. Знаеше наизуст покривите на Цитаделата, по които двамата с Алан бяха тичали всяка нощ през лятото, когато бяха юноши. Заради тръпката, заради удоволствието от изследването и заради нарушаването на забраните. Но и за да избягат от бдителността на своите пазачи.

„Също като днес“, каза си Лорн, като си помисли за Хурст.

Нищо и никой не можеше да му забрани да отиде там, където отиваше, но той искаше да отиде сам.