Истината за случая Хари Куебърт

- Трябва да спреш с разследването, Маркъс.

Това бяха първите думи на Джени, когато я потърсих в „Кларкс“, за да ми разкаже за отношенията си с Хари през 1975 година. По местната телевизия бяха съобщили за пожара и новината постепенно се разпространяваше.

- Защо да трябва? - попитах.

- Защото се тревожа за теб. Не ми харесва тази история. (В гласа й звучеше майчинска нежност.) Започва с пожар и бог знае как ще свърши.

- Няма да напусна този град, докато не разбера какво е станало тук преди трийсет и три години.

- Невъзможен си, Маркъс! Истинско магаре, също като Хари!

- Приемам думите ти като комплимент.

Джени се усмихна.

- Хубаво, какво мога да направя за теб?

- Ще ми се да си поговорим. Може да се поразходим навън, ако искаш.

Тя остави „Кларкс“ на една от сервитьорките и двамата слязохме до пристанището. Седнахме на една пейка с лице към океана и аз се загледах в тази жена, която според изчисленията ми трябва да беше на петдесет и седем години. Изглеждаше измъчена, бе твърде слаба, с белязано от времето лице и кръгове под очите. Опитах се да си я представя такава, каквато ми я бе описал Хари - хубава млада жена, руса, пухкава, кралица на красотата в гимназията. Внезапно тя ме попита:

- Маркъс, как ти действа?

- Кое?

- Славата.

- Зле. Приятно е, но често действа зле.

- Спомням си, когато беше студент и идваше в „Кларкс“ с Хари да работите по текстовете ти. Караше те да бачкаш като луд. Прекарвахте часове там, на неговата маса, препрочитахте, пишехте, задрасквахте. Спомням си, че по време на престоите ти тук те срещахме с Хари да тичате призори. Дисциплината ви беше желязна. А когато ти идваше, той засияваше. Ставаше друг човек. И знаехме за пристигането ти, защото го съобщаваше на всички дни преди това. Повтаряше:

„Казах ли ви, че Маркъс идва другата седмица? Изключителен е този Маркъс. Сигурен съм, че ще стигне далече“. Посещенията ти променяха живота му. Присъствието ти променяше живота му. Защото никой не се залъгваше. Знаехме колко самотен е Хари в голямата си къща. В деня, в който ти се появи в съществуването му, всичко стана различно. Той направо се възроди. Старият самотник бе обикнат от някого. Гостуванията ти му се отразяваха изключително добре. Дори след като си тръгнеше, не спираше да ни занимава с теб: Маркъс това, Маркъс онова. Толкова се гордееше е теб. Гордееше се като баща със сина си. Ти беше синът, който никога не бе имал. През цялото време говореше за теб. Ти никога не си напускал Орора, Маркъс. И след това един ден те видяхме във вестника. Феноменът Маркъс Голдман. Беше се родил голям писател. Хари изкупи вестниците от универсалния магазин и почерпи всички с шампанско в „Кларкс“. За Маркъс, хип-хип, ура! Видяхме те по телевизията, чухме те по радиото, цялата страна говореше само за теб и за книгата ти. Той купи десетки екземпляри и ги раздаваше навсякъде. Питахме го как си, кога ще те видим пак. Отговаряше ни, че сигурно си много добре, но нямал много вести от теб. Че вероятно си доста зает. Ти внезапно спря да му се обаждаш, Марк. Толкова беше зает да се правиш на важен, да даваш интервюта за вестниците и да се надуваш по телевизията, че го заряза. Повече не се върна тук. Той, който толкова се гордееше с теб, очакваше да му дадеш знак, обаче ти не го стори. Беше успял, беше се прославил, следователно вече нямаше нужда от него.