Битката при Верил [bg]

— Трябва да им помогнеш! Не зная какво съм направила, но те не са добре! — викна тя.

— Спокойно. Добре ли си? — запита Лейн паникьосаното създание.

— Не мисли за мен! — настоя тя, придърпвайки го към Миранда.

Лейн приклекна край девойката, докосвайки лицето й, след което се вслуша в дишането й. Бе слаба, нямаше съмнение.

— Тя влошаваше ли се? — попита той.

— Не. Не. Мисля, че й ставаше по-добре. Но не много — рече Айви.

— Трябва й време.

— Сигурен ли си? Ами Дийкън? Той изобщо не се е подобрил — каза женският малтроп, дърпайки Лейн към отпуснатия младеж.

Неговото състояние бе далеч по-лошо — по-студен на пипане, по-слаб пулс, дишащ съвсем слабо. Смъртта не бе далеч.

— Е? Ще се оправи ли? — примоли се тя.

Мълчанието на Лейн бе красноречиво. Етер влезе в пещерата, понесла наръч чепати, сухи парчета дърво — несъмнено всичко, което можеше да бъде събрано по склона. Огледа останалите със студен, незаинтересован поглед.

— Какво пак е направило глупавото момиче? — озъби се тя.

— Етер! Трябва да сториш нещо! — викна Айви.

— Какво? — отвърна метаморфът.

— Не зная! Владееш магия! Миранда може да лекува с магия. Ти не можеш ли? — викаше стреснатото същество.

Етер погледна към засегнатите човеци. Очите й съзираха много повече от онези на останалите. Лошото състояние на изморените им духове й бе по-ясно дори и от състоянието на телата им. Миранда винаги бе притежавала душа със значителна сила, а тази на Дийкън можеше да се определи като равнопоставена. За да се изтощят така, е трябвало да положат неимоверни усилия, а нямаше никакви следи от битка — нищо, което да предостави обяснение.

— Какво е станало тук? — попита тя.

— Не зная! Просто… се уморих. Припаднах… и когато накрая имах силата да се изправя, видях това. Някой не може ли да стори нещо?

Бе запален огън и част от улова бе приготвен с ограничените усилия на онези, които разполагаха със сила. Айви умираше от глад, но притеснението за приятелите й я лишаваше от апетит. Внимателно постави Миранда и Дийкън заедно, по-близо до огъня, опирайки гърбовете им в стената.

— Ти ги излекува преди. Жълтата аура — изтъкна Етер.

— Тя се появява, когато съм щастлива — рече Айви.

— Тогава решението е в твоите ръце — заяви метаморфът.

— Не е толкова просто, Етер. Не мога просто да стана щастлива.

— Нелепо. И защо? — поинтересува се Етер.

Айви поклати глава.

— Това… това е емоция. Не би разбрала.

Метаморфът закипя от гняв.

— Не смей да проявяваш снизхождение! Аз не бих разбрала? Гледах как вълните на емоцията те подмятат насам-натам още от времето, когато имахме нещастието да те срещнем.