Битката при Верил [bg]

Продължиха на север. Местността изглеждаше позната на Лейн, който, без да се консултира с картата, знаеше, че пътят ще ги отведе в широка и дълбока долина.

Миранда и Айви стояха близо до Дийкън, разтревожени от евентуалното му изоставане. За щастие свежият въздух го оживи и младежът се придвижваше само с малко по-дребни затруднения от останалите. Но се забелязваше липсата на постоянното водене на бележки. Бе опитал в първите няколко минути, но без магия, която да задържа страниците му срещу вятъра, както и да държи останалите му материали, беше прекалено трудно. След като прочете вписаното от Миранда за преживяното в пещерата, прибра книгата.

— Благодаря ти за изчерпателността — изрече той между поемането на разредения, вледеняващ въздух. — Нямам търпение да пренапиша бележките.

— Да ги пренапишеш? — попита Миранда.

— О, не се притеснявай. Възнамерявам да използвам точните ти думи, просто съм забелязал, че запомням нещата по-пълно, ако ги записвам сам.

— Не проумявам как успяваш да пишеш в този съкратен вид. Колко езика трябва да знае човек, за да може да го разчете? — зачуди се девойката.

Дийкън се замисли за момент, след което отговори:

— Предполагам всички, макар че за някои е достатъчно и по-повърхностно познание. Вероятно съкращенията ми също ще усложнят нещата. В Ентуел имаше поне трима, които можеха да го разчитат… Не че някога ще го сторят. Не бих се изненадал, ако вече са изгорили книгите ми.

— Наистина ли смяташ така?

— Е, може и да се намерят един-двама, които да проявяват интерес към писаното от мен… Азриел, но тя никога не би напуснала арената. Калипсо, Соломон… Не зная. Наруших абсолютно всяко едно от правилата, по които живеем.

Гласът му бе подчертан със съжаление, както би трябвало да се очаква, но имаше и нишка на осъзнаване, сякаш едва сега разбираше случилото се.

— Няма да бъда запомнен с добро — додаде той.

Миранда постави ръка върху рамото му. Той взе дланта й в своята и я погледна в очите. Съжалението моментално изчезна, заменено от припомнянето защо бе сторил тези неща.

— Но нека бъде тъй. Тук трябва да бъда — каза Дийкън. — Тук е мястото ми.

Айви крачеше край тях. Бе чула историята, която той разказа при първата им среща. Какво бе сторил, за да дойде тук. Какво бе оставил зад себе си. Докато обмисляше това, тя бавно осъзна, че той бе загърбил… дом, приятели, удобство — неща, които не помнеше някога да е притежавала. Спомените от дните преди да бъде освободена изникнаха в кратки, неясни проблясъци. До този момент не усещаше да й липсва нещо, смяташе, че намерилите я хора бяха всичко, от което щеше да се нуждае. Но сега изпита дребно пробождане на копнеж — или поне любопитство. Какво ли й бе отнето? Дали е било нещо тъй прекрасно — като това, което той бе оставил? Не би заменила приятелите си за нищо, но без дори да си спомня истинското си име, се чувстваше незавършена.