Битката при Верил [bg]

Гледката повика смътен спомен. Бе позната. Но усещането изчезна със същата бързина, с която се бе появило, заменено от долетяла мисъл. Етер съществуваше от началото на времето — без да се превърне в нещо повече от останалите, макар че неспирно виреше нос. Именно тази мисъл порази ума й. От самото начало на времето…

— Чакай малко! Ти знаеш! — с обвинителен тон изрече Айви. — Знаеш какво съм била!

— Не говори глупости — каза Етер.

— Не, не, не. Трябва да знаеш. Съществувала си цяла вечност, нали? Или знаеш за мен — какво съм била преди, или си дори по-безполезна и от мен — заяви малтропът, забивайки пръст в гърдите й, за да подчертае думите си.

Всички погледи се насочиха към метаморфа.

— Миранда, обясни на кретенското създание за съществуването ми в света през недалечното минало. Сигурно ще си в състояние да го изразиш с думи, които тя ще успее да разбере — избесня Етер.

— О, зная, Миранда ми разказа множество истории. Била си пръсната навсякъде, способна да гледаш, но не и да докосваш, докато Миранда, Дийкън и хората му не са те призовали обратно. Но си го сторила, за да се убедиш, че ще знаеш, когато Избраните — като мен — се появят, нали? Така че повтарям: или знаеш за мен, или не си могла да изпълняваш единственото дело, за което твърдиш, че си вършила през цялото това време — рече Айви. Червено-жълто сияние показваше триумфалност, примесена с разпалващия се гняв.

— Много добре… Бях наясно с присъствието ти, но това бе всичко. Ти беше малко момиченце, все още недостойно за интереса ми — просъска метаморфът.

— Малко момиче… каква бях? Имах ли голямо семейство? Човек или елф бях, или… — охотно заразпитва Айви.

— Нямаше значение. Беше прекалено млада, за да ти бъде обръщано внимание. Тогава из света имаше десетки потенциални Избрани, до един по-могъщи от теб. Изпитвах съмнения, че изобщо си Избрана.

— Поне знаеш ли името ми? — примоли се малтропът.

— Имената са безсмислени. Това би било последното нещо, от което бих се интересувала — отвърна Етер.