Битката при Верил [bg]

— Дори и когато обиждаш друг, пак обиждаш мен — изръмжа Айви. — Остави и двама ни на мира. Дийкън е добър човек. Той ни е помагал, защо и ние да не му помогнем?!

— Не. Тя е права, не… — поде Миранда.

— Не се съгласявай с нея! — сгълча я Айви. — Какво ли знае тя? Остави я и се погрижи да си върнеш силата, за да се убедим, че Дийкън също е здрав.

— Слушай, звяр… — започна Етер.

— Не, ти слушай! Миранда има добро сърце и добър ум. Ако е решила, че трябва да стори това, значи то е било най-доброто решение. Нямам намерение да слушам как плюеш отрова по нас всеки път, щом демонстрираме нещо, преценено от теб за слабост, без значение дали става дума за емоция, състрадание или нещо друго. Спести си думите, защото повече няма да ти обръщам внимание. Когато трябва да убием нещо, тогава можеш да си отвориш устата. Дотогава я дръж затворена. Разбрано?! — напъти Айви.

Сърцето й биеше бясно. Несъмнено, ако разполагаше с повече енергия, щеше да полага усилия да не допусне произтичащата от гняв трансформация.

Етер бе смаяна, изгубила дар слово от сражението на бяс и възмущение, които си оспорваха правото на израз.

Айви се усмихна триумфално и грабна цигулката си. Впусна се във въодушевена мелодия, която прекрасно изразяваше настроението й. Скоро и златистата аура се появи, изпълвайки пещерата с меко сияние. Не след дълго изтощението започна да изчезва от мускулите на Миранда, а съзнанието й започна да се прояснява. По времето, когато иззвъняха и последните весели ноти на мелодията, девойката отново бе на себе си, макар и изморена, а Дийкън беше започнал да се свестява.

Айви продължи да свири, макар обгърналото я сияние да изчезна. Дийкън се огледа, очите му спирайки се първо на Айви, сетне на Миранда, всяка от която изглеждаше сякаш изобщо не е преживявала мъките на проклятието. Накрая огледа и себе си. Ефектите на заклинанието се бяха задържали. Инфектираната рана изглеждаше по-зле, отколкото трябваше да бъде, младежът едва разполагаше със силата или волята да държи очите си фокусирани, но разяждащото го усещане си бе отишло.

— Как успя да се изцелиш сама? — завалено се обърна той към Миранда.

— С твоя метод, както и малко съдействие от светената вода — отвърна момичето.

— Трябва да ми го опишеш — обяви Дийкън, дирейки книгата и стилуса си.

— По-късно. Сега трябва да се нахраниш и да си отпочинеш — рече девойката.

— Миранда, не можеш да очакваш от мен да спя, след като това може да доведе до загуба на фактите. Яснотата на спомените ни намалява с всеки изминал миг. Да позволя информация да бъде загубена, е най-голямото престъпление, което бих могъл да извърша. Аз… — ломотеше Дийкън, опитвайки се да се довлачи до мястото, където бе паднала книгата.

— Хубаво. Ти яж, аз ще пиша — предложи Миранда, добавяйки: — Айви, погрижи се той да хапне нещо. Нямам сили да споря с него.