Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
— Има ли тука гадове?
— Има ги в тая планина. Тук бродят мечки, глигани, вълци, сърни, кошути… Онази неделя убихме една голяма мечка, която изскокна въз нас из тая гора… Аз обичам тия ощущения.
Докторовото конче се умори и насила пъплеше подир силния Беринков добитък. При един завой Беринков се загуби зад дърветата, конят на Стремски фана да се плаши нещо и да се дърпа. Внезапно Стремски зачу шумолене в дърволяка, нещо живо идеше и пробиваше и разтваряше сплъстените върхари. „Звяр!“ — помисли си той и дупна силно коня, който с щръкнали уши вместо да върви напред се теглеше наляво. Стремски поиска да извика за помощ, но той нема време: из гъсталака се подаде една космата глава.
— Дикий Барин! — неволно изкрещя Стремски. Наистина Дикий Барин се задаваше из гъсталака, из една козя пътека, пеш, пречупен одве, запъхтян, шапката в ръка, чорлав и грозен до неузнаваемост.
— Добра стига! — каза той, като се тръшна край пътя.
— Къде отиваш, господине? — попита Стремски още побледнял от вълнението, като удържаше коня, който продължаваше да се плаши от непознатия нему звяр.
— На Ком! — отговори Дикий Барин: — Снощи се научихме, че ваша милост с негово благородие, окръжния, возходите на Ком днес и моята кръщелница Евдокия вместе. И реших и аз в качестве духовнаго отца — извинете за чест: аз съм духовен отец на Евдокия — да се отправля. Но пешком, понеже за здоровьето, сиреч, путешествието е санитарно.
В тоя миг Беринков се завърна, обезпокоен от закъсняването Стремскево.
Дикий Барин скокна.
— Здравствуйте, ваше благородие!… Имею честь покорно…
— Отде изпъкна тука нашия славен адвокат? — попита усмихнато русинът.
— Благодаря, ваше благородие! Пешком путешествовал. Люблю… В качестве духовнаго отца. В Бессарабии я всегда ногами по горам путешествувал!
— Вы завралис, брат: какие горы в Бессарабии? Там поле.
— Поле, немножко так, извините — курганчики маленькие…
— Ну! Бог с тобою видно, адвокат. Вперед!
Беринков и Стремски пак тръгнаха.
Подир един час цялата дружина се събра на Здравенец, голината, при която се свършва растителния пояс.
Пътешественикът по бесарабските планини креташе още далеко в букака.
VI. На връх Ком
Оттука дружината тръгна пеш по стръмнината, покрита с алпийски паши: хлъзгавата трева и върлото правеха мъчно езденето. След един час още пъплене пътниците се намериха на билото, през което се префърля Пиротския път.
На стотина разкрача наляво се издигаше скалиста гола чука — самият Ком с тригонометрически знак на върха. Това бяха три високи стълба, долу разделени един от други, горе събрани и напреки скопчени с дървета, за да стоят здраво. Тая странна постройка с вид на пирамида беше издигната от топографите-руси, що бяха правили изучвания за картата на България, и стоеше като една корона въз главата на балканския исполин.
Подир няколко минути дружината се намери на тая висота — около две хиляди метра над морското равнище.
Тук всичките изпуснаха вик от удивление. Картината, която се откри пред очите им, беше дивна, вълшебна!
Нищо не може да даде понятие за чудесната панорама, видена оттука.
На север — едно хаотическо вълнение от тъмнозелени бърда, рътове, хълмове, разплескани и шарени, които се сливаха неусетно с безконечната гола равнина, сляна с влашката в тънката омара на кръгозора — гледка възхитителна, единствена, която обгръщаше голяма част от Западна България: Ломското и Оряховското равнище, Белоградчишко, Врачанско поле, цялото корито на Искъра; Дунава и през него румънските ширинета… От северозапад се дигаше голия гребен на Стара планина с хълбоци, облечени с букаци, с колосалните пирамиди на гордия Мижур, Бабин зъб, Вража глава, по билото на които пъпли сръбско-българската граница, а отсам тях в полите им — прекрасната и дива чипровска покрайнина и райските долини на Огоста и Цибрица. На запад погледът плуваше в сръбските планини, натрупани и примрежени с булото на маранята; виждаше се като на длан родливото Пиротско поле, с планинския му венец и зад него в далекия кръгозор призрачно-бледния гигант Суха планина, с неговия конически купен, побягнал в небето, посред хаоса от други по-ниски планини. На изток картината цяла се пълнеше от широко разтегнатия и разплюснат гръб на Старопланинската верига. Тука тя губеше вид на планински гребен и представляваше една подоблачна вълниста поляна, лабиринт от голи хълмове и долове, образуван от няколко успоредни скачени планински вериги, с високия Мургаш в дъното на хоризонта, с черната си мъртва гора. Такъв вид представляваше тя и по-насам към юг, разляна пред погледите на пътниците дори до Софийско поле, пустинна, плешива, дива… На юг пък гледката надминуваше всичко, което въображението може да си представи величествено: Софийско поле, чудно, с лъкатушния Искър, Витоша, синя разточена пирамида, Рила, многовърхеста, снеговита; Родопският грамаден щърб гребен, призрачен с Мусалах, завит с облаци в непостижимото вишине… по-надясно Люлин планина, Вискер планина и по-нататък високият Руй и целият непознат планински мир зад тях, мъгляв, фантастичен, безплътен в страшната си далечност, приличен на блян!