Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Заради даскалицата, я!
На другата заран дядо Гънчо взе малко чукче, пак отиде до школската одая на „Св. Николай“ и като намери момичетата събрани да повтарят по бащин език: „Земята е широка“, „Небето е високо“, „Детето е мирно“ — душата му се вдигна в умиление и почна да кове сандъчетата.
По обед, щом момичетата си тръгнаха и Анастасия остана сама, възрастният човек влезе при нея.
— Наставнице, ако продам на петъчния пазар три овце, петдесет оки вино и чувал слънчоглед, ще вземеш ли и мен за просветление? Всичките грошове ще ти дам! — опипваше връхчето на ризата си от смущение. — Сам видя, че съм остарял, ама поне да сричам… Московеца, лека му пръст, толкова беше улисан с момчетата, че нема време за мен…
Анастасия остави книгата върху лавицата, отиде по-близо до дядо Гънчо и си спомни онзи ден преди десет години, когато седна сама мома в школото на Московеца; спомни си и думите на наставника: „Знам, че няма да бъде тъй дълго, детето ми! И с ума си усещам, че не бива да бъде така…“
— А не щеш ли да събереш еднородни и да отворим школо за възрастни? — даскалицата попита, пък старецът скочи.
— Ама вярно, наставнице! Щом скова сандъчетата, ще обиколя всички християнски къщи, ще питам стари и млади… В моята изба ще се събираме, щото е голяма! Там и наука ще учим, и песни ще пеем — да чува чорбаджи Иванчо, та да се пукне от мъка!
Дядо Гънчо излезе от одаята, взе да събира дъските, че да скове сандъчетата. Ударите от чукчето се чуваха надалече, напевно, сладко; стигаха до най-далечните махали и никой не спря ехтенето — епископ Агапий все още беше в Плевен и от неговата воля нямаше по-висока!
В новото мъжко светиниколаевско училище, което плевенци току-що завършиха, за наставници по взаимната метода бяха условени добрите последователи на Неофит Рилски — хаджи Георги Ламбринов и Кесария поп Василев. Учителите носеха със себе си добри речници, писмовници и землеописания, които да ответствуват на хубавото двукато школо, за което плевенските настоятели и спомоществователи бяха дали 22944 гроша и 20 пари. Близо три хиляди гроша, които не стигнаха за заградка на двора и училищни принадлежности — плати ги епископ Агапий, та с това повтори името си на благодетел.
Епископът даде хиляди грошове за голямото плевенско начинание, а за градеж на женско училище сам не посмя да отвори дума: злоезичниците бяха толкова много, че какво ли не съчиняваха за владиката, за наставницата, за момичетата в мирското школо… Но нали животворящото дърво на Доброто дава плодове за всички, училищната килия, в която Анастасия Димитрова събираше момичетата — просъществува! И не само че просъществува — сиреч още в първите дни никой не я порути или подпали, ами по нейните стени окачиха върху куки таблиците на взаимното обучение, пък под таблиците сложиха полукръглите железа, заловени за набити в стените железни шипове. Ученичките, които се учеха, заобикаляха отвън полукрузките, пък наставницата, като показваше с пръчка буквите, после сричките, написани върху таблиците, стоеше вътре в полукръга. Другите ученички седяха върху дълги, прикрепени о пода чинове, които на първо време бяха само седем. На първите два чина седнаха новоначинаещите и за тях бяха наслагани пясъчниците, та по пясъка се пишеха и заличаваха написаните букви, показани от наставницата по таблицата.
Така се учеха всички български деца във взаимните училища на грамотност, така захванаха да се просвещават и девиците от първото мирско женско школо.
…Когато Гергана, младата невеста на Пенчо Влад Петков дойде и седна на първия чин, до вечерта узна комай целият град. Хаджи Йоца Хицовица, която подари на новото мъжко училище 1000 гроша, взе да разнася нарочно навсякъде: Щом в училището на Анастасия отивали такива добри невести, за женското школо щяла да даде 3000 гроша!
Как Влад Петков бе дал позволение на снаха си да учи — никой не знаеше. Но когато невестата поиска да изпълни думата си за един топ мораво сукно за ученичките, плевенският миротворец оседла най-хубавия си кон, вдигна топа върху седлото и… спря пред килията на училището. Беше нечувано и невиждано до този ден — пред Божия храм да се стигне с оседлан кон, затова народът вървеше след конника; някои по-бързокраки стигнаха до владишкия конак да викнат епископа, та да отсъди. „Какво е решил Влад Петков?“ — питаха се тихичко мъже и жени, понеже той беше от най-тачените хора в града. Името му се чуваше за добро и за добро даваше грошовете си.