Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Виждаш ли — сънищата срещу събота се сбъдват! — отдели го от себе си и въздъхна; силните очи на момичето й спомниха за благородната майка Евгения, какво ли би казала тя на децата и родителите, ако в този миг беше тук?…
Даскалицата погледна през прозореца, после към отворената врата на килията. Притаили дъх, там майки и бащи очакваха словата й. Цвета Чутурката беше някъде към края, до нея свещениците Дамян и Сандул. Хаджи Йоца Хицовица си пробиваше път да мине напред — епископът я беше изпратил да види как ще се отвори училището, пък тя, като се стъкми бързо-бързо, рече на владиката:
— Милостиви отче, ако доброненавистници пропъдят един ден наставницата и децата, давам къщата си за това благо! — и хукна към църквата не само да види, ами ако някой поиска да стори зло на този пръв и свят ден, тя да го спре…
„Време е!“ Анастасия помисли, седна на столчето, разтвори тъничка книга и без да гледа в листите, повика прехласнатите очи:
— Сладки мои, многопохвални българчета, нашето отечество, нашата родина е майка България. Майка я наричаме, защото ни е хранила с хляба си, поила с водата си, научила на езика си като майка; и ни брани, и пази, додето сме живи… А къде се намира България? — даскалицата спря.
Децата свенливо наведоха погледи, някои надникнаха през прозореца да видят навън къде е България, други отпратиха питащи очи към вратата. Стана тихо.
— Върху земята, госпожице — рече момичето на Стефан бъчваря, седнало до нозете и. — А какво ли ще е това земя!
Анастасия стана, направи кръжило с двете ръце, като да поеме огромна, невидима топка.
— Земята е една голяма, голяма звезда, досущ като звездите, които нощем виждаме по небето като блещунки. Върху тази наша земя-блещунка има много вода и голяма суша. Върху сушата пък са наредени много държави и много хора живеят из тях както ние, българите, живеем на нашата майка-земя България. Сиреч кой е нашият бащин език? — пак попита наставницата.
— Българският — вкупом изрекоха всички зад прага.
— И кое е най-свято за всеки от нас? — Анастасия продължи питането си към мъже и жени, а те се смълчаха, раздвижиха се и понечиха да си тръгнат.
— Народността и науката са най-свети за всеки човек. Има хора, които си меняват вярата и народността, ала те носят тежък грях и тях праведните не ги любят… Пък науката! — учителката наведе глава, затвори очи, а когато ги отвори отново, обърна поглед навън. — Слънцето свети върху земята, а учението вътре в човека грее, еднакво за всички — и за мъжете, и за жените… Майката е най-първа наставница на децата, как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безкнижовна?…
Анастасия прелисти книгата, взря се в изписаните там букви, а над църковния купол, високо и звънко, сякаш от самото разбудило се небе, чуваше как кънти библейският глас на сътворението: „И рече бог — да бъде светлина! И стана светлина. И като видя бог, че светлината беше добро, и различи бог светлината от тъмнината. И нарече бог светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро. Ден Първи.“
На вечерня някой пак удари клепалото. Свещеникът каза, че наставницата събира още, още деца! И мръкна.
2.
В понеделник сутрин, когато момичетата трябваше да се съберат отново за втория учебен ден и да слушат напътствията на наставницата, Анастасия излезе от копторчето, тръгна по пътечката към градината, но се закова на място: от най-ниския клон на ябълковото дърво вятърът вееше рошава топка, окачена на връв. Момата забърза натам, да види какъв е този знак, ала отново спря. Пътната вратница беше намазана с катран, до нея димеше мокра шума, запалена преди съмване. Мешанът беше правен от лоша ръка и личеше, че е за даскалицата, за начинанието й да мъти главите на момичетата с науки: „Кир Райно Попович каза, че е потребна голяма сила против доброненавистниците, но защо захващат злото си от този ден?“ — тя скъса връвта и видя, че топката беше правена от парцали, косми, конци, корени. Поиска да скрие магията от Цвета, зарови я в шумата, дето димеше огънят, но… накатранената порта… Тя щеше да остане така месеци, навярно години!
Малко след изгрев слънце в килията дойдоха шестнадесет момичета. Някои от тях бяха дъщери на плевенски занаятчии, други — кираджийски момичета, трети, пристигнали от крайните махали на града, гледаха наставницата като в сън.
— Мили деца, всяка заран ще тръгвате щом изгрее слънцето и ще носите по една цепеница за огнището — в църковната килия беше студено и от дишането се вдигаха кълба. — Ще дохождате от първия до петия ден на неделята… — сети се, че децата навярно не знаят да отброяват дните и тя вдигна своята лява ръка, пък с дясната захвана да показва от показалеца. — Вдигнете и вие едната си ръка, захванете си показалеца. Днес е първият ден и ще останем тук, докато слънцето прекоси кубето. Утре е вторият ден, след утре иде третият — и проследи дали всички момичета повтарят подир нея. — Всяка заран ще броите на пръсти по един ден. Ваклина, защо гледаш навън?