Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Замълча и Анастасия. Не искаха да говорят за мъртвите и злините, споходили града. В този обеден час край дюкяна не минаваха купувачи, нямаше и мъже в ракиджийницата на дядо Гънчо, която беше на двайсетина крачки. Анастасия поиска да тръгне, пък не й стигнаха силите: голям, мъдроок беше станал синът на Влад Петков — и брадата му вече беше съвсем мъжка.
— Този дюкян на баща ти ли е? — огледа голямата стая с подредени шаяци и боядисани прежди.
— Тате го купи за мен — спря виновно. — Добра търговия върви с другите градове, носят ни и от селата… — Пенчо долови, че наставницата не го слуша, че умът й е някъде другаде. — Сийо, помниш ли аленото ширитче и новото школо?
— Помня го, чорбаджи Пенчо! — Анастасия въздъхна, пак понечи да тръгне, но в този миг вратата отвори Гергана и влезе с малко дете.
— Добър ти ден, наставнице на момичета, из града се носят думи за теб…
— Гергано, похвални думи си чула за даскалицата, нали? — предвари я Пенчо, защото не знаеше Гергана какво ще каже.
— Всякакви думи — отвърна спокойно. — Но като ги чух, реших да отида в школото и да запитам даскалицата ще ме вземе ли за поучение наедно с другите моми? — лицето на Гергана беше хубаво, хем свенливо, хем отворено. — Ако наставницата склони, ще искам от свекъра си един топ плат за нови дрехи на момичетата в училището. И ти ще склониш, нали? — тя се обърна към Пенчо, остави детето на стола, протегна ръка към моравото сукно. — Този плат искам да дадем за момите.
— Как не! — веднага се съгласи стопанинът на дюкяна.
— Сполай ти за думите, благороднице, отишла си в добър дом, при добри стопани, но и душата ти е добра! Как да не те взема в школото? — Анастасия отиде по-близо до детето на стола, видя, че е момиче и по прилика на Пенчо Влад Петков.
— Ангелина я кръстихме. Да отрасне здрава, един ден и нея ще наставляваш! — Пенчо видя, че Анастасия поклати глава: „Как не?“ — и отново въздъхна. Никой не й беше казал, че се е оженил за внучката на хаджи Тодор, че има дете… Но и никой в Плевен не знаеше Верую на даскал Ботьо Петков, което биеше в душата й по-силно от клепалото на „Св. Николай“.
— Останете със здраве! — поклони се, отвори сама вратата и се упъти към владишкия конак, където епископ Агапий си похапваше печен сом, пък отец Сандул угоднически дотуряше ядене върху софрата на владиката и искаше да изкопчи истината.
— Та… дадохме едната килия за наставление на момичетата, нали ваше високопреосвещенство? — обърна се в гръб, да не се гледа лукавото му лице.
— Дадохме… Такава беше волята на блаженопочиващата ми майка! — Агапий разбра накъде клони питането на свещеника, познаваше и подлата му душа.
— Царство небесно на вечнопаметната Евгения, ама… аз мислех в тази голяма килия да се отделя с поп Петър, щото с него имаме духовно братство.
— Друга килия ще изградим за свещениците. По-право напролет ще захванем друго училище за момичета, тогава…
— Ново училище за момичета? — поп Сандул не издържа на почудата и се обърна.
— Училище за момичета! — владиката го отсече. Не искаше да му додява повече с питания.
— Ваше високопреосвещенство ще даде грошове и благословия за мирско женско школо? — отиде до софрата и се прекръсти. — Боже, чувай и опази от такава неправда! Даскалицата говори непозволени неща — искаше да продължи, но в този миг на вратата застана Анастасия.
— Добър ден, твое високопреосвещенство и мой духовен баща, попречих ли на раздумката с новия духовник? — даскалицата остана на прага, но епископът я покани да влезе.
— Имахме приказка с отец Александър за училището. Ще ми кажеш ли добри думи за днешния ден? — владиката обърса пръстите си, спря да дъвче, очакваше Анастасия да му отвърне нещо нерадостно, но не отпрати свещеника.
— Денят е светъл и милостив, твое високопреосвещенство, но сякаш хората на града нямат милост! — не знаеше как да подхване. — Тази заран на ябълковото дърво в нашия двор беше вързана магия…
— Магия ли? — епископът се вдигна.
— И не това ме плаши за бъдните дни, ами злодеянието, скритата завист на оная ръка, която е накатранила портата ни, накатранила е пътните вратници на момичетата, дето дойдоха в събота да отворим училището…
— От днешния ден? — Агапий отиде до прозореца, ала почудата не мина през сърцето му, чакаше такава вест.
— Че откога, ваше високопреосвещенство? — намеси се поп Сандул. — Хората знаят, че дръвчето се сече, докато е младо. Щом пусне дълбоки корени, един ден ще даде издънки… — навреме се сети да замълчи, затътри крака към вратата и излезе.
— Анастасийо, предраго мое духовно дете, началото на общополезните работи винаги има спирачи и тези, които са първи, трябва да водят борба — владиката искаше да окуражи наставницата, отиде при нея, положи ръце на раменете й, а очите му силни, замъглени от неясни страсти, поглъщаха сякаш цялото й същество.