Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
Късно вечерта в четвъртък, с кираджиите за петъчния пазар в града, от Враца беше пристигнал и отец Кънчо, който не отседна с другите врачани в стария хан, правен още преди години от чорбаджи Георги Михайлов. Духовникът потърси подслон в одаите на владишкия конак; на отец Сандул каза, че е пратеник на владиката и носи заръка от него. Като спомена това, поп Кънчо погледна торбата си, сложена до вратата. Преди да заспи той тури драгоценния армаган до главата си, пък връвта, с която беше вързано гърлото на торбата, мушна под бузата — да не се случи нещо за срам!
Как отец Сандул пристъпял през нощта на пръсти и опипвал тайнството в торбата, се узна след месеци, когато епископ Агапий отново дойде в Плевен. Но този петък заранта преди Коледа отец Кънчо станал рано, умил се, отишъл до „Св. Николай“ и каквато му била заръката — изчакал да се съберат много хора за утринна служба, та да ги викне около школската килия. Плевенци прииждали в църквата като на свет ден, палили свещи, слушали пението на отец Дамян, а когато си тръгнали, врачанският Духовник извел наставницата и момите пред всички.
— Както повелява наше високопреосвещенство отец Агапий Врачански, тук пристигнах с негова благословия, за да пренеса в дар на училището къс от честното дърво, изографисано от най-добри образописци с мъдрото преподобие на духовния ни пастир и неговата незабравима майка Евгения! — свещеникът извади от кожената торба икона, загърната в кърпа. Ръцете му бавно отвиха дървото и го обърнаха към народа: върху иконата, голяма три педи, бе изрисуван образът на Богородица по приличие на майка Евгения, а отдясно до нея владиката Агапий в архиерейско облекло с корона на главата и със скиптър в ръка, а от устата му излиза надпис: „Всие упование възлагам на теб, майко божия“. Отдолу с красиви славянски букви беше подредено: „Духовен плод ти положи първа и стана предводител на всички благонравности“.
Свещеникът прочете на глас писанието с червени букви, а хората, изправени по-назад, пристъпяха, бутаха се да видят изографисаното. Иконата блестеше от чистите нови бои и в този ден още никой не мислеше, че парчето смокиново дърво и възхвалата, написана върху него, ще оцелеят столетие; ще се спасят от безпощадните челюсти на дървоядите, ще надживеят тленната плът и човешката памет, за да бъдат повторени от най-добри летописци в страниците на историята.
— Преподобният ни отец изпраща и други дарове, които ще оставя на наставницата, пък тя, като препита ученичките и отличи най-прилежните между тях, ще им ги даде за вечен спомен — от малка кесия свещеникът извади девет сребърни позлатени кръстчета, по четирите краища с блестящи зелени камъчета, с изображение на разпятието от едната страна, а от другата — монограма на владиката. Поп Кънчо извади и кесия с грошове, без да спомене колко са. Тях наставницата трябваше да раздаде на най-бедните моми от школото. Подир кесията с грошовете измъкна голяма книга, печатана на български през 1820 година в Букурещ. Под първия лист се четеше: „Подарявам на наставница Анастасия Димитрова настоящия Доксастарион и пламенно я молитствувам, аз Врачански Агапий“. Попът прочете написаното наум, понеже случайно го мерна в мига, докато даваше книгата на наставницата — владиката не беше му заръчал да го прочете всеослушателно.
Никой не видя кога отец Сандул пролази до дрехата на врачанския духовник, за да слуша по-добре думите му. Никой не съзря и уголемените очи на злонравника, щом мерна един от позлатените кръстове, окачен на верижка, да се спуска от ръката на даскалицата. Поп Кънчо върза торбата с връвта, да се види, че няма повече дарове и пак отвори устата си.
— Наше високопреосвещенство Врачански Агапий заръча да попитам наставницата от какво има потребност, та с негова благословия и с ваша помощ да го сторим сега, за да върви пробуждането напред! — той замълча, като чакаше да чуе повече думи от народа, но народът жужеше като пчела до плодоносен цвят, без да го докосне. Анастасия обърна глава към ученичките.
— От какво друго имат потребие девиците? — не се замисли дълго. — Най-първо искам да дам благодарностите си на негово високопреосвещенство, а после да измоля още една килия за девиците. От ден в ден тяхното число се уголемява и вече нямаме място за чинове, за пясъчници и полукрузки…
— Още една килия ли? — отец Сандул надигна глас, ала сега никой не го чу.
— В килията идват за поучение не само девици, но и всякакви хора с дарба да търсят знания. Да беше лете, щяхме да се съберем на поляна и да говорим благонравни обикновения, пък сега…
— Наставнице, я кажи онова, дето си разправяла пред момите за бащината земя. Ваклина не го е запаметила както подобава и вика, че на небето има друга земя — кундурджията намери потребно точно в този момент да попита. — Като кажеш на мен, ще го чуят и вразумят всички, а преди час нищо не доловихме от думите на свещеника в църквата…