Сън срещу събота
- Автор: Тинчева-Еклесия Мариана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сън срещу събота». Краткое содержание книги:
— Законът на твоите уста е за мен по-добър от хиляди късове сребро и злато! Много години твоите ръце ми даваха и храна, и подслон; ти и майка Евгения ме вразумявахте, вашето слово беше светило за мен, днес вашата воля е светлина за пътя ми! — Анастасия гледаше голямата прошарена брада на владиката, слушаше гласа му на вехтозаветен пророк, усещаше как ръцете му я притискат… Беше похитително мощен, непоклатим в благодеянието да изпълни заръката на своята майка. Беше хубав! Макар да прехвърляше петдесетте, мъдростта и знанието светеха от лицето му, а снагата му…
— Отче! — Анастасия усети брадата му над челото си. Владиката притискаше момичето към себе си като своя духовна дъщеря, но тялото му трепереше, жадно да всели жива плът.
„Прости ми, Господи!“ — епископ Агапий изрече в ума си молитва за неизвършен, но помислен грях. После каза на наставницата, че доброто се създава с труд и се урежда с мъка! Ето що тя трябва да изгори магията от дървото и да продължи напътствията на момичетата, да прегази хулите на злоезичниците, да забрави… Анастасия излезе, без да чува думите на духовника — знаеше, че в огъня на градината ще изгаря още и още магии, а църковната килия скоро ще стане тясна за всички събудени момичета!
Дядо Гънчо мина покрай заградката на църковния двор, тръгна право към школската одая, ала нещо го спря. Спря го дишане невидимо и недоловимо, което кръжеше наоколо, пък той не можеше да го разбере чие е. Момиче беше — момата на чорбаджи Иванчо Костов, взел надмощие в абаджийския занаят и бързо замогнал с грошове над другите плевенски първенци.
— Христинке, защо си се скрила тук? — старецът надникна под прихлупения храст, недалеч от прозореца на килията.
— Чакам някого — момичето, шестнайсетгодишно, бе клекнало с наведена глава и наистина се притуляше.
— Даскалицата чакаш, знам те, дяволче малко, я излез! — дядо Гънчо взе да мами девицата като врабче, провря се под дряновия шубрак и я хвана за ръката. — Не се бой! И аз съм тръгнал при даскалицата, та двамата ще си помагаме в приказките. Ела, пиленце, ела синигерчето ми! — сладко нареждаше: — Искаш да учиш буквите и числата, нали? Знам ги тези неща, добра река пробие ли земята веднъж, иди че я спирай! — измъкна момичето, огледа лицето му и видя, че е досущ като синигерче — малко, плахо, пъстрооко и добро.
— Дядо, ти защо търсиш наставницата? — попита, пък погледът й се насочи към вратата на църквата.
— Даскалицата иска да скова сандъци за пясъчници, дето момите да пишат буквите — така каза.
— Аз пък рекох, че искаш да те наставлява в школски науки. По-лани брат ми каза, че си имал мерак да учиш при даскала, който се спомина — Христина каза истината както си беше.
— Ами! Аз вече съм стар и не додявам от знания — дядо Гънчо опита да се измъкне от любопитството.
— Че защо да си стар? Я колко си спретнат и читав — момичето му захвали, пак погледна към църковната врата и уплашено тури ръка на устата си.
— Олеле, мамо! Тате и чорбаджи Маринчо излизат! — огледа наоколо да се скрие, ала като разбра, че мъжете вече я видяха, остана на мястото си.
Чодбаджи Иванчо сви вежди, забрави приказката си към чорбаджи Маринчо и викна от няколко крачки:
— Христинке, какво правиш тук?
— Дойдох да видя дали си в църквата, тате, кобилата взе да се жреби, та мама ме прати — момичето отиде при баща си и забрави дядо Гънчо.
— Бива ли така, момичке? Защо мамиш чорбаджията? Нали каза, че си дошла да поговориш с даскалицата, зер е лошо, че искаш да учиш буквите и числата? — старецът се разсърди.
— При даскалицата ли? — Иванчо Костов спря точно пред вратата на школската одая. — Какво си приказвахме снощи, Христино? Казах ли, че ако идеш в мирското школо, ще ти счупя краката! — хвана плитката на дъщеря си, дръпна назад главата и вместо да плюе в лицето й, плю към трите стъпала на килията: — Това не е училище, а тържище за долни моми! Зная я тази наставница…
— Боже мили! — дядо Гънчо се прекръсти и със слабото си тяло се опита да спре чорбаджията. — Господи, прати на този тлъст светодавец гръмове и небесни мълнии! Бива ли да хули наставницата с такива слова, да срами девиците?
— Махни се от пътя ми! — чорбаджията блъсна стареца уж леко, пък хърбавите рамене на бранителя се огънаха и се захлупиха върху земята.
— Ще ти изгоря опинците да не ходиш по тези места! Кожата ще ти одера! — дядо Гънчо викаше, безсилен да спре чорбаджията, после бързо пролази, хвана крака на големия мъж, дръпна го с все сила и оня, както беше политнал към школската килия, се строполи на плочника. Такава шумотевица настана и такъв смут, че всички, дето излизаха от църквата, и онези, дето отиваха на чаршията, се скупчиха да разберат какво става… Никой нищичко не разбра! Сплетнята между чорбаджи Иванчо и дядо Гънчо свърши с късане на ризи, с непристойни взаимни слова, а от цялата свада плевенци доловиха само истината: — боят бил заради даскалицата!