Джийвс запретва ръкави

— Да, защо не! — каза тя, цялата възторг и плам. — Колко добре си спомням онези дни! Лорд Роастър танцува толкова прекрасно — добави тя, обръщайки се към капитан Бигър с желание да му даде информация от първа ръка, която ще бъде жалко, ако пропусне. — Аз обичам да танцувам. Това е едно от малкото удоволствия, които са ни останали.

— Напълно си права! — съгласи се възторжено Бил. — Старият добър чарлстон… Спомняш ли си го?

— Можеш да се обзаложиш.

— Сложи плочата с чарлстон на грамофона, Джийвс.

— Много добре, милорд.

Когато Джил се завърна, след като беше оставила Помона в покоите на госпожа Спотсуърт, численият състав наброяваше всичко на всичко Джийвс, Бил и госпожа Спотсуърт. Още в самото начало на вакханалията капитан Бигър, неспособен да понесе гледката, беше ръгнал през френския прозорец навън в тихата нощ.

Фактът, че самият той беше предложил това безпътно представление, което по негово мнение представляваше кръстоска между най-ужасяващото изпълнение на карманьолата35 и най-безсрамните елементи от туземните танци на Екваториална Африка, никак не допринасяше за уталожване на мрачното му настроение. Жабите по моравата, която той сега кръстосваше с намръщено изражение на лицето, бяха започнали да получават впечатлението, че валят ботуши номер четиридесет и седем.

Ако беше изразил гласно мнението си за чарлстона, изпълняван от неговия домакин и жената, която обичаше, Джил с готовност щеше да го сподели. Наблюдавайки пърформанса от рамката на вратата, тя усети, че в нея се надига същото чувство на погнуса, което беше навестило Белия ловец, слушайки онова гукане на Бил на градинската пейка. Може би държането на Бил не беше такова, че да е необходим арест, но тя усещаше, че полицията трябва да предприеме някакви действия за озаптяването му. Тук имаше нужда от намесата на здравата ръка на Закона, мислеше си тя.

Нищо не е по-трудно от това да опишеш с думи чарлстон, танцуван от двама играчи с мотиви — от една страна от жена, която обича да танцува чарлстон и се хвърля директно във вихъра на танца и от друга от мъж, копнеещ да не остави камък непреобърнат, но да изтръска от анатомията на своята партньорка диамантената огърлица, която се е скътала там. Може би ще бъде достатъчно, ако кажем, че ако майор Фробишър в този момент случайно се отбиеше в дневната на Роастър Аби, веднага щеше да си спомни за онази вечер в Смирна, Джопа или Истанбул, или може би Багдад. Той би оприличил на секундата госпожа Спотсуърт на жената на гръцкия консул, а Бил щеше да бъде потупан по гърба и да чуе признанието, че изпълнението ако не по-съвършено, то поне е идентично с неговото.

Рори и Моника, излизайки от библиотеката, бяха силно озадачени.

— Господи! — възкликна Моника.