Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Явно като започне да остарява човек, го нападат глупави носталгични настроения.
Делийски обмисли добре следващия въпрос, преди да го зададе.
— Ти… ходи ли до къщата?
— Нямам представа къде се намира. Пък и твоите хора, началник, ми щракнаха белезниците направо за „Добре дошъл“.
Делийски направи знак на кръчмарката да налее още кафе.
— Знаеш ли какво не мога да разбера — размърда се той, отпивайки малка глътка. — Защо побърза да се измъкнеш. Без да се видиш с кмета. Без да уредиш документите. Без да отскочиш до къщата. Без дори да се срещнеш с Гаврил…
Полицаят впи проницателния си поглед в лицето на чужденеца. Най-малкото трепване на мускул щеше да издаде объркването на младежа. Едва ли младият Рочели беше толкова опитен в играта, която играеше.
— Каква работа имам да се срещам с Гаврил? — попита невинно момчето и лейтенантът разбра, че не бива да го подценява. — Докато не цъфна в килията оная нощ, изобщо нямах представа, че съществува.
Така. Значи точно тук започваха разминаванията. Това беше и точката, в която версията на Гъдева издишаше.
Делийски реши, че е настъпил моментът да мине в настъпление. Достатъчно се беше правил на състрадателно ченге. Беше време малкият да види и другото лице на закона.
— Изпий си кафето, че много се замотахме тук…
Роко трепна и го изгледа озадачено.
— Ще ме заведеш при Гаврил — изрече наставнически лейтенантът, оставяйки банкнота до чинийката с кафетата.
— Защо не отидеш сам?
Делийски се намръщи.
— Не задавай тъпи въпроси, ами се размърдай!
Роко се поколеба. Полицаят се изправи и го побутна по рамото.
— Вярвам, че нямаш желание да попаднеш отново в лапите на Дезертьора.
Рочели огледа смълчаната кръчма. Лейтенантът се приведе към ухото му и изрече с неприкрито задоволство:
— Виждаш ли ги ония приятелчета там? Зажаднели са за кръв и зрелища. Представи си какво те очаква, ако те оставя в компанията им.
Тълпата пияници със сигурност не беше най-доброто общество, в което би могъл да попадне човек. Но споменът за ония типове в планината определено беше по-неприятен и от най-жестоките закачки на Дезертьора.
— Все пак предпочитам да остана тук. Ако нямаш нищо против, разбира се. — Роко изгледа настойчиво полицая. Упорството му беше знак, че знае нещо, за което събеседникът му няма и най-малка представа.
— Кръчмата не е място за задържани…
— Тогава ме отведи в управлението!
Делийски присви очи. Желанието на чужденеца да попадне отново в килията, от която Герев правеше всичко възможно да го измъкне, означаваше едно-единствено нещо: Че младокът е нагазил в блатото и с двата крака.
— Къде го остави?
Роко примига неразбиращо.
— Гаврил… Къде се разделихте?
— Не съм го виждал от сутринта…
— Сутринта… накъде отпраши?
— Кой?
Делийски почувства, че започва да губи търпение.
— Не се прави на невменяем! — Той се приведе още по ниско към лицето на младежа.
— Къде отиде Гаврил?
— Нямам представа.
— Кой те облече в тези дрехи?
— Той.
— Защо? Къде беше намислил да те води?
Роко стисна очи. Не искаше да си спомня нито безлунната нощ, през която го измъкнаха от леглото, нито ръмженето на глутницата кучета, нито суровите лица на мъжагите, при които го отведоха.
Герасим Делийски усети, че с усилие овладява гнева си.
— Виж какво, момченце! — изсъска той. — Трябва незабавно да науча къде се подвизава Гаврил. В противен случай много неща ще се объркат.
Роко отдръпна тялото си. Така или иначе, всичко около него се беше заплело. Не можеше да си представи какво повече би могло да се случи.
— Знаеш ли какво друго бих искал да узная? — Лейтенантът заби острия си поглед в бялото като платно лице на чужденеца.
— Дали си виждал Найла.
Роко вдигна инстинктивно глава. Върху устните на Делийски плъзна ехидна усмивка.
Този хлапак знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. Може би в крайна сметка италианецът имаше право. Суровостта на обстановката в управлението предразполагаше повече към изповеди от задушевността на опушената кръчма.
— Ставай! — нареди грубо лейтенантът. — След като не искаш да се погрижиш за съдбата си, съм принуден да го направя вместо теб. Само че този път няма кой да те измъкне от килията. Доколкото разбирам, на Гаврил в момента изобщо не му е до теб…