Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Нещата нямаше да са толкова безнадеждни, ако единият от биволите не доближи и не навря мократа си муцуна под дрехата на натрапника. Роко разпъна ръце и спря да диша. Усети лигите да се стичат върху корема му и върха на рога да дращи гърдите му. Само едно рязко движение беше достатъчно рогът да разпори гръдния му кош.
Роко се повдигна на пръсти и видя как Марковица трие калта от галошите си върху желязното стъргало. Само след миг старицата щеше да потъне във вътрешността на къщата. Това означава, че той разполагаше с не повече от секунда, за да изиграе решаващия си коз. И да спаси застрашената си от разкъсване кожа.
— Чувате ли ме? Насам! — размаха ръка младежът. — Муцуната натисна корема му и дланта на Роко замръзна във въздуха. Ако вещицата не долетеше веднага, всичко отиваше по дяволите. Дори бивалите да проявяха снизхождение, Герасим Делийски едва ли щеше да демонстрира благоразположение.
Старицата вдигна забрадената си глава и впери невиждащите си очи по посока на добитъка.
— Кой е там? — попита с немощен глас тя.
— Елате по-близо! Изпраща ме стрина Вева…
Името на кръчмарката прозвуча като магическа парола. Баба Марковица остави метлата и затътри гумените галоши към телената ограда.
— Кой си ти? — запита тя, отмествайки желязната скоба от металната тръба.
— Изпраща ме стрина Вева — повтори задъхано мнимият пратеник, питайки се дали рогът действително прониква между ребрата му или усещането е резултат от вледеняващия сетивата му страх.
Баба Марковица отвори вратата и изгледа младежа от глава до пети. Единственото, което не се сещаше да направи, беше да избута животното от тялото му.
— Докторката има нужда от помощ… — това беше единственият довод, който роди съзнанието му. На всичкото отгоре не беше и лъжа.
Баба Марковица се залута из двора. Измъкна от купа с дървата къса жилава пръчка. Върхът изсвистя във въздуха и опари задницата на бивола. Животното подскочи и се извърна рязко, а Роко премери разстоянието до отворената врата.
— Какво се е заинатила тая пущина? — Марковица задърпа биволицата за рогата и Роко си даде сметка, че може би е негов ред да отърве старицата от гнева на черния дявол.
— Ела! — възрастната жена омота изтъняло въже около рогата на животното и нахлузи синджир около врата му.
— Минавай! Не са толкова страшни, колкото изглеждат. — Тя избута другата биволица към купата сено в ъгъла. Роко не помръдна.
— Минавай! — нареди бабата и Роко стисна очи. Втурна се към телената врата и излетя в градината. Ако знаеше как да изскочи на улицата, нямаше да стои нито миг повече в компанията на тези чудовища.
Марковица се надигна на пръсти, пусна желязната скоба върху тръбата и тръгна към къщата.
— Знаех си, че ще стане така. — Тя изтри отново крака, изу галошите и нахлузи огромни мъжки чехли. — Откога й казвам на докторицата, че тая работа не е за нея. Ама девойчето е вироглаво! Не слуша…
Старицата поклати глава и влезе в дълъг сумрачен коридор. Роко постоя няколко мига на прага, след това я последва.
— Женски работи ли са това? — завайка се Марковица, вдигайки капака на ниска дървена ракла. — Да обикаля баирите като разбойник! — Тя измъкна оттам връзка ключове и ги набута в ръцете на стърчащия в дъното на коридора Рочели.
— Най-малкият, сребристият, отваря външната врата. Този, златният е за болничната стая. Дългият е за кабинета на докторицата. — Марковица изгледа недоволно зяпащия с недоумение Роко.
— Какво чакаш? Тичай, че с тия работи шега не бива… — Старицата избута пратеника към вратата. Роко натисна дръжката и се оказа в края на дълга пътека, покрита с каменни плочи. От двете страни цъфтяха божури. Над главата му поклащаше клони гигантска черница.
Той тръгна по пътеката.
— Не се отбивай никъде! Бягай направо в здравната служба! Извикай бай Делчо! Човекът разбира от тия работи.
Роко преглътна. Опита се да свърже в логичен ред напътствията на старицата, но не успя. Излезе на улицата и се огледа. Нямаше честта да знае кой е бай Делчо, значи, задължението отпадаше. Единственото, за което биха могли да послужат ключовете в джоба, беше да се скрие в сградата и да изчака да падне нощта. Тогава щеше да се измъкне незабелязано и да отпраши към града. Да скочи в някой нощен влак и да се добере до столицата. Да телефонира на баща си и да го убеди да изпрати пари. Ако не се обърка нещо, вдругиден можеше да е в цивилизацията.