Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
56
Делийски се питаше дали е възможно случайността да го възнаграждава така щедро за търпението, което прояви през последните дни. Гледката пред очите му беше не просто любопитна, но представляваше логичен завършек на една предизвестена развръзка.
Роко Рочели стърчеше в центъра на опушената кръчма, омотан в здравото въже на Дезертьора. Чужденецът зяпаше с празен поглед влажните плочи на пода и оставаше напълно безучастен към злобните подмятания на жадните за зрелища пияници.
Стрина Вева се окопити първа. Грабна отново точилката и се спусна да окаже помощ на нещастника. Но лейтенантът реши, че моментът е само негов и не бива да разрешава друг да поема контрол над ситуацията.
— Видях го да тича по шосето… — Дезертьора се изправи с усилие, без да изпуска края на изтъркания кожен каиш. — Искаше да избяга негодникът. — Селянинът говореше задъхано. — Пришпорих магарето и го настигнах. Наложих го с камшика, овързах го и го метнах в каруцата. И ето, водя го тук, да го предам в ръцете на правосъдието.
Ръцете на правосъдието бяха дузина мръсни, криви, мазолести, кокалести длани, които се протягаха застрашително към младежа и дърпаха грубо калната дреха. Делийски пристъпи напред и разбута тълпата.
Подробностите около залавянето на чужденеца не го интересуваха. Важното беше, че Роко Рочели е в ръцете му. Младежът щеше да го отведе при Гаврил. А това беше единственото, което имаше значение в момента.
— Накъде се беше запътил? — Полицаят изгледа строго италианеца от глава до пети и едва сега забеляза омазаните в кал работни дрехи върху гърба му.
Роко не отговори.
— Не чуваш ли какво те пита началникът? — сръга го в ребрата Доносника. Роко залитна, но запази равновесие, наведе глава и отпусна уморените си рамене.
— Отвържи го! — нареди Делийски. Заповедта предизвика вълна на недоволство в редиците на пиячите. Един злосторник на свобода беше нещо опасно. Дезертьора се поколеба. Приближи и започна да отмотава с неохота въжето. Не беше убеден, че началникът знае какво върши. Ако реши да се измъкне отново, този нехранимайко щеше да хукне навън и тогава вече никой не можеше да го спре.
Въжето се свлече на пода, но Роко остана да стърчи неподвижно в средата на конопения обръч.
— Направи му едно силно кафе! — Лейтенантът се обърна към кръчмарката, която побърза да сложи джезвето върху огъня. Делийски избута Роко към масата в ъгъла и натисна гърба му, за да го накара да седне. Чашата с кафето долетя след минута и полицаят се загледа в струйката пара, която се издигаше от гъстата тъмнокафява течност.
— Направи едно и на мен — Делийски забеляза, че селяните продължават да следят сцената със съзнанието на участници, на които се полага дял от аплодисментите след края на представлението. Това, от което най-малко имаше нужда в момента, обаче, беше нездравото любопитство на пияниците. Затова полицаят размаха ръка и викна строго:
— Заемайте се с чашите си! Или най-добре, тръгвайте към полето! Представлението свърши!
Повечето от клиентите на стрина Вева се върнаха по местата си. Дезертьора обаче остана в центъра, очаквайки официална покана да участва в продължението. Селянинът приближи, впи поглед в тила на чужденеца, след това изрече твърдо:
— Началник, ще съм на оная маса там. Ако ти потрябвам, да ме повикаш.
Делийски кимна нетърпеливо и се приведе към лицето на италианеца.
— Имам добри новини за теб…
Момчето не даде признаци на вълнение. Дори не вдигна глава да се увери дали началникът говори истината или просто блъфира, за да го накара да се отвори устата.
— Най-късно до утре ще си свободен.
Делийски премлясна. Лъжеше. Роко Рочели беше свободен още от вчера следобед. Факсът пристигна рано сутринта, но никой друг, освен него, не знаеше тази подробност.
— Кой ти навлече тези дрехи?
Италианецът като че ли бе изгубил всякаква връзка с действителността. Не слушаше. Не отговаряше. Не реагираше.
— Пий си кафето, преди да е изстинало. — Лейтенантът побутна чашата към младежа. Роко изгледа равнодушно гъстата течност.
— Гладен ли си?
Чужденецът поклати глава.
— Защо разреши да Дезертьора да те влачи като добиче на заколение?
Момчето изкриви устни и изрече едва чуто:
— Доставяше му удоволствие…
Делийски остави чашата върху чинийката и се приведе още по-ниско към рамото на младежа. Не само Гаврил бе станал неузнаваем през последните дни, но и чужденецът беше потушил част от дързостта си.