Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
— Не мога да повярвам, че разрешаваш на тая паплач да се забавлява за твоя сметка… — Полицаят беше наясно, че ролята на доброто ченге винаги е за предпочитане, когато искаш да изтръгнеш признание.
Роко вдигна глава и огледа безстрастно насядалите по съседните маси селяни.
— След като това е единственото удоволствие в живота им…
Лейтенантът долови в гласа на италианеца нотка на цинизъм. Но психологическият портрет на младежа не беше негова грижа. Той трябваше да разбере единствено къде се подвизава другият заподозрян. Съучастникът, както твърдяха безделниците.
— Защо реши да бягаш? Наясно си, че адвокатът ще се погрижи да смъкне обвиненията от гърба ти. Освобождаването ти е въпрос на часове.
— Не съм бягал…
Делийски трепна.
— Какво разправя тогава Дезертьора? Че те гонил по шосето…
— Много му се иска да съм злодеят, когото търсят. Това повтаря от самото начало. Че съм разпитвал за оня човек, за да го убия. — Устните на младежа се извиха в снизходителна усмивка.
— А на теб защо ти беше притрябвал кмета?
Роко сплете пръсти.
— Изобщо не ми е притрябвал. Нямах представа, че ще се случи нещастие…
— И все пак нещо те е довело тук. — Делийски следеше всяко движение на младежа. Роко поклати глава.
— Доведе ме упорството на майка ми…
Лейтенантът преглътна нервно.
— Какво общо има майка ти с тази история?
— Нямам представа.
— За какво точно те изпрати тук?
— Да уредя някои формалности…
— Какви формалности?
Младежът въздъхна.
— Някога родителите й са имали къща в селото…
Делийски изпъна гръб. Един на нула за Гъдева. Беше му неприятно да го признае, но източниците за информация на психоложката като че ли бяха доста надеждни.
— В крайна сметка разговаря ли с кмета?
Роко изгледа отегчено полицая.
— Нямах честта да зърна дори тленните му останки…
Делийски облиза устни. Малкият си го биваше. Говореше, без да цеди думите. Независимо дали казваше истината или се опитваше да представи скалъпена версия, играеше убедително.
— Защо си тръгна, без да свършиш това, за което си дошъл? Бил си немалко път. От Рим ли пристигаш?
Роко се размърда върху стола. Почеса върха на носа си, след това облегна лакти върху захабената покривка.
— Реших, че е по-разумно да дойда отново на следващия ден. Така ме посъветваха ония двамата малоумници… — Роко посочи Дезертьора, който пиеше бира в компанията на Доносника.
Лейтенантът кимна. Дотук всичко звучеше като предварително написан сценарий. Полицията не разполагаше с нито един факт, който да уличи младежа в лъжа. Никой не бе виждал чужденеца да катери хълма, където избухна пожарът. По пътя не бяха открити следи от гумите на наетия автомобил. Нито се намериха свидетели, които да потвърдят евентуалната среща между пришълеца и покойника.
— Искаш ли една бира?
Роко поклати глава.
— За първи път ли идваш по тия места?
Младежът кимна.
— С Гаврил кога успяхте да станете приятели?
— От теб научавам, че сме станали приятели…
— Е как? Герев ми извади душата да не те оставям нито миг в килията…
— Не разбирам защо е трябвало да те натиска толкова.
„Мога да ти подскажа, но ще чакам да чуя истината от теб“ — подсмръкна лейтенантът.
— Родителите на майка ти оттук ли са?
— Доколкото знам са столичани. Купили къщата, но не идвали често.
— Живи ли са?
— Починали са, когато съм бил съвсем малък.
— Баща ти е италианец, така ли?
Изражението върху лицето на момчето мигновено се промени. Делийски остана с впечатлението, че на младежа му е трудно да проумее как е възможно да съществува човек, който не знае кой е баща му.
— Баща ми е Лоренцо Рочели — изрече високомерно младежът. Делийски завъртя незапален фас между пръстите си. Името не му говореше нищо. Поне до предната нощ, когато информационна агенция „Гъдева“ го светна по въпроса за потеклото на задържания.
— Майка ти… кога за последен път е идвала тук?
— Като малка.
— Как се е сетила след толкова години за буренясалите ниви?
Роко изкриви устни в неопределена гримаса.