Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Улф паркира на забранено и угаси двигателя. Над главите им мътно проблясваше светещата реклама на „Ла Ментора“, изобразяваща едрогърда египетска императрица. В едната й ръка имаше череп, а в другата — нещо, което много наподобяваше мъжки полов орган.
Аманда огледа тълпата, която се трупаше пред входа на заведението. Сред тях имаше немалко японци.
— Напоследък в университета се носят какви ли не слухове за японците — промърмори тя.
През целия път беше мълчала. Улф не пропусна да отбележи този факт, но когато й го каза, тя просто обърна глава към прозореца. Все още не беше свикнал с тази черта от характера й. Може би детективът в него инстинктивно се бунтуваше срещу мълчанието, което беше основна съставка на странните й настроения. А може би те му навяваха мрачни мисли за престъпни заговори и неразгадани убийства… Във всеки случай беше доволен, че отново чува гласа й.
— Какви слухове?
— О, в наше време всички страдат от предразсъдъци по отношение на японците… Това се забелязва дори в академичните среди… Винаги има какво да се клюкарства зад гърба на японските преподаватели… Те трудно се приспособяват към нашия начин на живот, но колегите ми са убедени, че демонстрират високомерие…
— А ти?
— Аз не съм се сближила с никои от тях — въздъхна Аманда. — От друга страна ми се струва, че те са потресени от това, което виждат в Ню Йорк. Според мен повечето са привърженици на идеята за национална хомогенност… Нещо като „Япония за японците“… Нали разбираш? И неволно започват да ни мислят за второразредна страна, която позволява на всякаква паплач да замърсява чистотата на нацията… — Сви рамене и добави: — По всяка вероятност приемат службата си в Америка по начина, по който аз бих приела назначение в Африка например… На книга всичко изглежда отлично, но на практика кандидати няма… — Хвана ръката му и се притисна в него, за да не бъдат разделени от тълпата, която се блъскаше на входа. — Години наред моите колеги, затворени в пясъчните кули на академичното високомерие, пробутват на японците все един и същи номер — именно невъобразимата смесица от раси, култура и религия прави Америка велика… Но напоследък, макар че никога не биха си признали, те изпитват чувството на унизителен срам… Защото ясно виждат какво става наоколо — все по-дълбока пропаст между бедни и богати, расова ненавист и пламтяща омраза, разпадане на дълбоките демократични устои на държавата… Вече не знаят как да се защитят от критиката на японците и това само засилва омразата им към тях…
Улф беше заинтригуван. Неволно се запита какво би отговорил Шипли на тезата, развита от Аманда, а и обратно — как би реагирала Аманда на мрачните му прогнози за бъдещето на Америка…
— В едно отношение обаче японците наистина са коренно различни от нас — продължи Аманда. — Става въпрос за начина, по който възприемат секса…
— И това ли е резултат от наблюденията ти сред академичните среди? — попита Улф.
— Не — засмя се Аманда. — Имаше един филм… „Същността на чувствата“, сигурно не си го гледал… Там двойка влюбени искат да се самоубият в момента на оргазъм… Според мен това желание е свързано с мечтата за постигане на нещо необикновено, нещо уникално в областта на секса… Това, което за японците е част от ежедневието…
Улф си спомни за лазерния диск в спалнята на Моравия. „Същността на чувствата“… Това неизбежно накара съзнанието му да извика образа на Шика. Видя я да крачи под чадъра от оризова хартия, видя стройните й бедра да се огъват и потръпват, докато пръстите изчезват в гъсталака на слабините й, в ушите му прозвучаха възбудените й стонове…
— Улф?
— Какво?
— Гледаш много особено…
— Тези хора са ми доста странни…
Край тях се тълпяха меценатите на изкуството, самото им присъствие тук беше своего рода шоу: развяваха се странните халати на „Мизрахи“ и „Фере“, проблясваха футуристичните накити на „Лакроа“, шумоляха кожените облекла на „Монтана“… В общи линии екстравагантността тук беше такава, каквато и вън, на мръсната улица. С единствената разлика, че тези тоалети струваха купища пари… А хората, които ги носеха, приличаха на някакви мрачни викториански вампири, които излизат само нощем…
„Ла Ментира“ се състоеше от три огромни, подобни на пещери помещения. Първото беше обзаведено в стил „Ню уейв“ с неудобни дори на вид пластмасови масички. Подът беше покрит с прозрачни плочки от дебело стъкло, под които мигаха разноцветни прожектори. Краката на присъстващите се оцветяваха в болезнена смесица от червено, синьо и оранжево. Край стената в дъното, кичово нашарена на тигрови ивици, беше разположен бар с месингов плот. На рафтовете вместо бутилки бяха подредени порцеланови фигурки, които са били модерни през петдесетте и шестдесетте години.