Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
Шика остана в позицията на снайперист още няколко секунди, после, уверила се, че копелдаците няма да се върнат, бавно отпусна ръка. Улф имаше чувството, че е стискала оръжието още от мига, в който напусна жилището си.
Продължи да върви подире й. Шика стигна до Второ авеню и спря пред витрината на някакво погребално бюро. Табелата над нея беше нечитаема, вероятно някакво украинско словосъчетание. Зад дебелото, оцветено в жълто стъкло на масивната входна врата се процеждаше бледа светлина.
Тротоарът беше задръстен от бездомници, които нетърпеливо се бутаха към вратата на погребалното бюро и образуваха нещо като опашка. По лицата им се четеше нетърпение. Улф протегна врат и видя причината — пред входа се беше изправил едър мъж с изпотено лице и черни дрехи, в ръцете си държеше черпак, от металните контейнери в краката му се вдигаше ароматна пара. Очевидно беше съдържателят на бюрото, лицето му представляваше интересна смесица от чувствата, които го вълнуваха: отвращение и съжаление, облекчение и задоволство… Странен тип, помисли си Улф. През деня отдава последна почит на мъртвите, а нощем храни живите… Но в гранитната джунгла на град като Ню Йорк дори и подобна странност изглеждаше в реда на нещата, в нея се долавяше някаква примитивна справедливост, водеща до първичното равновесие в природата…
Улф отскочи в сянката на близкия вход миг преди Шика да се озърне, от устата му се откъсна неволна ругатня. Настъпи някаква увита във вестници фигура, от която се разнасяше остра воня.
— Махай се от къщата ми! — изръмжа дрезгаво скитникът. — Иди да сереш някъде другаде!
Улф надникна по посока на погребалното бюро тъкмо навреме, за да види черната катафалка без регистрационни номера, която спря отпред. Беше чисто нова, хромираните й части мътно проблясваха.
Скитникът започна да го блъска по глезените, но Улф не му обърна внимание. Шика се насочи към ръба на тротоара, отвори вратичката и изчезна в тъмната вътрешност на голямата кола. Моторът изръмжа и миг по-късно катафалката изчезна от погледа му.
— Мръсно копеле! — изруга Улф, срита увития във вестници скитник и безпомощно се огледа. Черната кола бързо се стопи в оживения трафик по посока на центъра.
Пета глава
Ню Йорк / Токио
Малко след единадесет Улф и Аманда пристигнаха в дискотека „Ла Ментира“, намираща се между авенютата „А“ и „Б“.
Забавиха се, тъй като на Парк авеню се беше срутила огромната кула от гранит, издигната по ирония на съдбата от една голяма застрахователна компания. Сградата все още беше в строеж, обградена отвсякъде с дървени скелета. Осветлението се осъществяваше с помощта на временно монтирани прожектори, тъй като предвидените от общината постоянни електрически стълбове бяха отдавна отнесени от бандите крадци на алуминий и продадени на черния пазар.
Тук модерните концепции в строителството сякаш са напълно лишени от смисъл, помисли си Улф, докато очите му пробягваха по опасно наклонените стени с напукана мазилка. Сградата изглеждаше доста странно и навяваше мисли за висящите градини на древния Вавилон.
— Говори се, че отдолу има дупка, която е по-широка дори от тунела Холанд — промърмори той и махна с ръка към скелето. — Готов съм да се обзаложа, че движението ще бъде пренасочено поне за година, а местните жители спокойно могат да забравят за спирката Лекс на метрото… Печелят само бездомниците, които получават няколко квадратни мили нова територия… — очите му се насочиха към Аманда, свита в ъгъла на седалката. Тя поклати глава, но не каза нищо.
Улицата, на която се намираше „Ла Ментира“, беше потънала в боклук… Вятърът го разнасяше във всички посоки, а сградите изглеждаха тъжни и запуснати. Фасадите им бяха покрити с дебел пласт сажди, който не би могъл да се изчисти дори с мощна пароструйка.
Болезнено слаби младежи и девойки с черни ботуши и тясно прилепнали джинси и клинове се влачеха по мръсния тротоар, обиците и гривните им ритмично подрънкваха. Много от тях, включително и момчетата, — носеха гривни дори на носовете си.
По уличното платно изръмжа камион на чистотата. Каросерията му беше толкова нагъсто покрита с неприлични надписи, че Улф не успя да определи дори цвета й. Не спря никъде, макар кофите за смет да бяха препълнени и част от съдържанието им се разнасяше от щипещия ветрец. Две черни хлапета със слушалки от уокмени през къдравите глави и несъразмерно големи маратонки „Рийбок“ на краката се поклащаха в препълнената с боклук каросерия. Бяха най-много осем-девет годишни. На ъгъла камионът забави ход, хлапетата скочиха на асфалта и изчезнаха по посока на авеню „Б“ с лудешки крясъци.