Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— Хана! — протегна ръце Южи и нежно я прегърна. — Толкова се радвам да те видя!
Хана беше доста различна, от Минако, своята майка. От Минако се излъчваше онази шлифована от традициите крехкост, към която се бяха стремили повечето жени от нейното поколение. За разлика от нея Хана беше твърда и самостоятелна, със собствен мироглед и начин на поведение. Когато Южи откри това, той беше доста изненадан.
Радостна от срещата с брат си, Хана не отделяше от него блестящите си очи. Бяха изпълнени с емоции по начина, по който древният амфитеатър е изпълнен със звуци и настроения, усилени и подчертани от особената му конструкция.
— Когато съм с теб, всички грижи и тревоги отлитат.
Хана беше като огромна машина, генерираща психическа енергия. Понякога Южи беше искрено убеден, че чува ритъма на сърцето и шепота на кръвта във вените й. Беше в състояние да контактува с тях — сякаш бяха божествени гласове, намерили приют в тялото й. Но имаше и други моменти — когато излъчването й изчезваше и тя ставаше мълчалива и лишена от емоции като каменна стена.
На шестгодишна възраст беше получила някакво рядко срещано мозъчно възпаление, което не се поддаваше на лечение и което в крайна сметка получи нейното име сред медицинските среди. И до днес експертите не бяха единодушни относно пораженията на болестта върху нея. Едни твърдяха, че е засегнат единствено центърът на говора, друга се придържаха към становището, че има поражения в паметта и още някои важни функции на мозъка. Но лекарите не бяха в състояние да определят не само степента на тези поражения, но дори и дали те изобщо съществуват. Единственият външен израз на болестта беше фактът, че Хана не пророни нито дума до навършването на дванадесет години.
Накрая на Минако й дойде до гуша от безкрайните медицински експерименти върху дъщеря й, отиде в болницата и си я прибра. Оттогава до днес Хана живееше тук, в това убежище от стоманобетон и пъстри ветрила.
Беше наследила красотата на майка си — порцелановата кожа, овалното лице, красиво очертаните чувствени устни. Но към тях беше прибавила и още няколко завидни качества — душевна сила, изящество на език и стил, изострена чувствителност по отношение на тайнственото и свръхестественото в живота. Баща й го нямаше от години, изхвърлен от Минако в момента, в който се разбра, че се е оженил за нея заради парите й. Той очевидно не изпитваше желание да вижда дъщеря си, а може би Минако му беше забранила това. Южи отдавна беше забелязал, че майка му прави всичко възможно да закриля своята дъщеря.
На практика беше убеден, че единствен той е в състояние да разбира Хана. Минако беше правила много опити в това отношение, но в крайна сметка се провали. Просто защото твърде много години е била обречена да гледа на детето си като на инвалид и постоянно го е сравнявала с развитието на другите деца… Южи виждаше сестричката си в съвсем различна светлина, в душата му имаше много обич към нея, но и значителна доза любопитство. От своя страна Хана, безспорно усетила това любопитство, макар че никога не беше го демонстрирала открито, отвърна на чувствата му с цялата искреност на богатата си душа. Двамата приличаха на някаква особена батерия, на анод и катод, при чието докосване се създаваше странна и непозната на никого енергия.
Освен че обичаше сестра си, Южи много я харесваше. Беше остроумна и на моменти изключително забавна, макар че общо взето рядко се смееше. Демонстрираше невероятен ум, понякога доста хаплив за околиите. Често изпадаше в дълбока депресия и Южи се безпокоеше за нея, главно защото не можеше да види причините за тези резки душевни колебания и се страхуваше, че зад тях се крият последиците на коварната болест. Те идваха с периодичността на месечните и цикли и бяха също толкова неизбежни.
Когато беше в компанията на Хана, в съзнанието му често се появяваха стихчетата на любимия му поет Танигуши Бузон:
А когато си тръгваше от дома й, в душата му трайно се настаняваше убеждението, че в света има далеч повече неща от тези, които беше усвоил посредством емпиричната методология на науката, че са далеч от нея и универсалните й константи. В такива моменти изпитваше доста сериозни затруднения и не знаеше кой е верният път, докъде се простира картината на реалния свят и откъде започват мечтите…