Документът Катей (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Документът Катей (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Именно чрез Портър тя се добра и до Филип. Подобно на повечето млади хора, Портър откликваше изключително добре на масажите. Обработката на тялото му от жена с покорно поведение беше връх, от който Портър не обичаше да слиза. В това отношение приличаше на наркоман и съвсем като наркоман винаги искаше още. Сексът нямаше нищо общо, в това отношение Мичико не беше притеснявана. В крайна сметка секс можеше да получи на всеки ъгъл, в него нямаше нищо вълнуващо.
Съвсем друга работа обаче беше обслужването, което получаваше от тази хубава жена: разтриване, мазане с благовонни масла, масажиране, проява на изключителни грижи и внимание. Никога не беше получавал всичко това едновременно, никога дори не беше си представял, че то е възможно. Желанието му за това отношение беше огромно и ненаситно. За да го задоволи изцяло, той неволно пожела жената да знае всичко за него, да разбере колко отговорна е работата му. Започна да я учи на английски и това неусетно промени всичко, което Мичико вършеше за него.
Усилията му предизвикваха усмивка в душата на Мичико. Не само защото я учеше на език, който тя вече знаеше, а и заради арогантността му. Подобно на всички американци, и този говореше с такава бързина и такива думи, че ако тя наистина беше начинаеща в английския, положително нямаше да разбере почти нищо.
Но нещата не стояха така и Мичико научи много. Включително и за специалната мисия на Филип и Джонас в Токио.
Подходът й към Филип беше коренно различен от този, до който прибягна при Ед Портър. Вероятно поради факта, че с него се срещна в храма Канон, разположен в сърцето на Асакуза. Беше петък, петият пореден ден от проследяването й. Вървеше подире му и внимателно го наблюдаваше, никога не рискуваше да го доближи. Постоянно се питаше какво привлича тук този висок мъж с тъжни очи, защо винаги се отправя към храма. И накрая разбра — привличат го останките на този храм. Привличат го с магнетична сила. Този факт някак странно премахна цинизма в представите й за този мъж, пък и за всички американци. И когато най-накрая срещата помежду им се състоя, тя стана някак непринудено, на равна нога… Мичико доста се стресна от това.
Причината беше проста — тя самата често обичаше да се разхожда в околностите на разрушения храм. Да се моли в него, да помни…
— Безпокоя ли ви? — попита Филип в деня на тази среща. Утрото беше навъсено и влажно, тежки облаци покриваха небето над Токио. Над главите им бавно се разсейваха утринните изпарения.
Той говореше идиоматичен японски и това също я накара да се стресне.
— Съвсем не — сведе глава тя. — Като всички японци и аз съм свикнала да бъда заобиколена от хора.
Той натика ръце в джобовете си, приведе рамене и внимателно я погледна. Чертите на лицето й бяха някак размити и неясни, вероятно от недостатъчната светлина на навъсеното утро. Долната част на тялото й беше увита в изпарения. Филип имаше чувството, че тази жена е част от околния пейзаж, призрачен и ефимерен като самата Япония. Говореше и се движеше напълно естествено, но въпреки това му се струваше повече „квайдан“ — героиня от древните японски приказки за призраци и феи, отколкото жива жена, от плът и кръв.
— Не зная защо идвам тук толкова често — промърмори сякаш на себе си той.
— За нас храмът Канон е особено място — прошепна Мичико. — Тя е богинята на милосърдието.
— А вие защо идвате тук? — попита Филип.
Един японец никога не би задал подобен въпрос. Защото би причинил неудобство у събеседника си.
— Нямам конкретни причини — отвърна Мичико. Но душата й потръпна и се сви, потисната от агонията на духовете, намерили тук своята смърт.
— Но вие плачете — извърна се към нея Филип. — Наред ли е всичко? Дали не казах нещо, което ви обиди?
Тя само поклати глава, не беше в състояние да се довери на гласа си. Над главите им се стрелна ято дъждосвирци, въздухът се изпълни с птичи крясъци. Някъде излая куче, по главната улица на няколко преки по-нататък бучаха тежки военни камиони.
— На девети март духаше силен вятър — промълви Мичико и сама се удиви от думите си. Някак изведнъж изпита непреодолимото желание да излее всичко, което от месеци се беше трупало в душата й. Не можеше да се спре, не искаше да се спре! Този висок чужденец с тъжни очи беше успял да отприщи бента — доскоро черен, непристъпен, заплашителен. Именно поради факта, че е американец, тя не се срамуваше да прояви чувствата си. Нещо необичайно за жител на една страна, в която хората живеят сред стени от оризова хартия и семействата им са многолюдни. Заговори бързо и напевно, сърцето й мечтаеше за успокоение: