Документът Катей (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Документът Катей (Книга 1)». Краткое содержание книги:
— Сестра ми Окичи бързала да се прибере у дома след работа. Тя, също като майка ми, вярваше в справедливостта на войната. Не приемаше от баща ми нито пари, нито съвети. След като мъжът й загина в Окинава, тя продължи да работи във военната промишленост по дванадесет часа на ден.
В онази мартенска вечер започнаха да вият сирените за въздушно нападение. Вятърът беше бурен и носеше на крилете си течния огън от бомбите… Окичи била в Асакуза и като много хора бързо се втурнала към храма. Искала да получи закрила от богинята на милосърдието. Но намерила смъртта си.
Дълъг кичур блестящочерна коса се изтръгна от стегнатата прическа и се развя около шията й. Но Мичико не му обърна внимание. „Сякаш нещо, свило се дълбоко в душата й и неподлежащо на контрол, я кара да говори“, помисли си Филип.
— Дисциплинирана както винаги, Окичи носела на главата си каската, която правителството препоръчваше за запазване на слуховия апарат от трясъка на бомбардировките. За нещастие обаче тази каска се оказала запалима. Пламнала като факла на главата й, същото се случило и с одеялото, в което носела на гърба си своя шестмесечен син…
Дишаше тежко под силата на емоциите, които разтърсваха тялото й. Дъхът й образуваше облачета бяла пара в мразовития въздух.
— Огромните дървета гинко около храма, прекрасни през лятото, пламнали като факли. Дървената конструкция, напоена с химикали против гниене, бързо се сгромолясала върху хората, потърсили убежище от огнения ад. Онези от тях, които не били смазани или задушени от липса на кислород, били опечени живи…
Мичико замълча, тишината се блъсна в ушите на Филип със силата на отчаяни стенания. През цялото време, в което Мичико описваше ужасната смърт на сестра си, очите му пробягваха по изпепелената земя, обгорелите остатъци от дървени колони и рухнали стени. Колко по-различни му се струваха сега те, особено в сравнение с онзи следобед, през който Ед Портър ги засипваше със статистически данни за голямата бомбардировка. Тогава всичко му се струваше далечно и чуждо, нещастието на непознатите хора слабо го вълнуваше. Но въпреки всичко той постоянно се връщаше тук…
Наведе се и вдигна късче овъглено дърво, лежащо на няколко сантиметра от краката на Мичико. Не можеше да определи какво е било то преди пожара. Загледан в грозната дупка на мястото на храма, заслушан в сподавените думи на Мичико, той някак изведнъж се запита какво по дяволите търси тук, в тази опустошена страна. Каква е била ужасната сила, превърнала красотата в мъртви отломки?
Пустотата на това място го държеше здраво. Така, както пръстите му стискаха обгореното късче дърво. Отново се озова в онази студена утрин, в която заедно с баща си преследваше червената лисица. Отново видя пухкавото тяло на зверчето, блъснало се в червеникавата глина на къртичината, пометено от едрокалибрения куршум на карабината. Сега за пръв път в живота си успя да изпита чувствата на дивеча, а не на ловеца… Смъртта и унищожението, които властваха над това място, някак неусетно започнаха да го променят.
Чуваше писъците на обхванатите от огъня жени, виждаше как ярките алено-златни кимона бързо се превръщат в пепел от оранжевия ад на напалма, усещаше с лицето си огромната температура на пожара, дробовете му се свиха от липсата на кислород под дървения свод на храма, превърнал се в огнен ад.
По лицето на Филип Дос се затъркаляха сълзи.
Плачеше за невинните хора, които са били постигнати от ужасна смърт. За децата, изгубили живота си още преди да получат шанса да го опознаят. Плачеше за онова изгубено дете вътре в душата си, което толкова беше страдало, толкова беше мразило живота, че забрави дори да се сбогува с баща си.
Именно омразата към живота го беше довела тук, на това прокълнато от Бога място, изведнъж си даде сметка Филип. Именно омразата към живота го беше превърнала в това, което е. „Господи, колко огромна е покварата ми в сравнение с невинните деца, изгорели тук“, помисли си той. Едно е животът да ти бъде отнет изведнъж, рязко и грубо; съвсем друго е да усетиш неговата безсмисленост, бавно и мъчително… Душата му се сви от състрадание, почувства се част от смъртта и разрухата, които властваха тук. Разбра, че постоянното му влечение към този несъществуващ храм се дължи на разрухата, която цари в собствената му душа. Гледайки към черната яма, в която хиляди хора бяха потърсили убежище, но бяха намерили своята смърт, той имаше чувството, че гледа в собствената си душа.