Чародейката

както са ги планирали. Мислят си, че ние ще се съгласим с всичко, без да задаваме

никакви въпроси, и просто ще правим каквото ни кажат, като добри деца. Мислят,

че ще унищожим Земята! – Тя поклати глава и градината се изпълни с аромат на

ванилия. – А това няма да стане.

– Няма ли? – попита Джош. Много му харесваше, когато сестра му бе бясна.

– Не и ако сме легендарните близнаци – каза тя твърдо.

– Не искам да се бия с теб, Софи – каза бързо Джош. Пристъпи от крак на крак. –

През последните няколко дни... не знаех какво става. Дий... ами, Дий ме обърка. Но

ти ми липсваше. Наистина ми липсваше.

– Знам. – Софи се усмихна през сълзи. – Нямаш представа какво направих, за да

се върна при теб.

– Последва ме до Алкатраз, като за начало. Как успя?

– Трудно е за обясняване. А, впрочем, напомни ми да ти разкажа за леля Агнес.

Джош премигна.

– Предполагам, че тя не е леля Агнес.

– О, мисля, че е. Но е и нещо много, много повече. Научи ме, че всички магии са

равни и никоя не е по-могъща от останалите.

– Вирджиния ме обучи на Въздушна магия – рече срамежливо Джош.

– Харесваш я, нали?

– Не е лоша.

– Наистина я харесваш! – Усмивката на Софи помръкна. – Иска ми се тя да беше

тук сега... иска ми се тук да имаше някой, който да ни посъветва как да постъпим.

– Не ни е нужен никой, сестричке – каза Джош. – Никога не сме се нуждаели от

други хора. Ще направим онова, което смятаме за правилно. Не онова, което Изида

и Озирис искат или смятат, че могат да ни принудят да сторим. Ние сме могъщи –

може би по-могъщи, отколкото си мислят.

Софи кимна в знак на съгласие.

– Как ни нарече Озирис: най-важните хора на света на това време и място.

– О, аз мисля, че сме още по-важни – ухили се Джош. – Мисля, че сме една от

променливите, които те са забравили да вземат предвид.

– Променливи и неконтролируеми.

Глава 27

Били Хлапето следваше Макиавели и Черния ястреб по тесния тунел.

Мръснобялата светлина на едно сияещо кълбо от енергия трепкаше по мокрите

стени и капеше от тавана. Въздухът вонеше на мъртва риба и гниещи водорасли.

– Това е отвратително – промърмори Били.

– Склонен съм да се съглася с теб – рече Макиавели. – Но съм бил и на по-лоши

места. Напомня ми малко за...

– Не ми казвай. Не искам да знам – изсумтя Били. Направи крачка напред и

затъна до глезена в зловонна кал. Един смрадлив мехур се пукна, опръсквайки

джинсите му с мръсотия.

– Когато това свърши, ще изгоря тези ботуши. А са ми любимите.

– Харесвам те, Били – каза Макиавели. – Винаги си такъв неизменен оптимист.

Предполагаш, че в края на това приключение ще сме живи, за да си купиш нови

ботуши.

– Ами не знам за теб, но аз лично не смятам да умирам, това е сигурно. – Зъбите

на Били се белнаха в полумрака. – Двамата с Черния ястреб сме попадали в някои

доста напечени ситуации през годините. – Той погледна над рамото на италианеца и

повиши глас. – Тъкмо казвах...