Чародейката

средата на масата имаше големи купи със салата и две кани с вода – едната с лед

за баща му и Софи, а другата без лед, както я предпочитаха той и майка му.

Всичко беше толкова познато.

Само дето беше погрешно.

Мъжът и жената, които седяха на масата, изглеждаха като родителите му, Ричард

и Сара Нюман. Имаха същия цвят на очите, същите черти на лицата, същите

бръчки в ъгълчетата на устите и очите. Мъжът, който приличаше на баща му, дори

имаше тънък белег с формата на полумесец върху бръснатата си глава – блед

полукръг, изпъкващ на фона на загорялата му кожа.

Но това не бяха родителите му.

Жената, която приличаше на майка му, носеше одеждите и украшенията на

Древен Египет.

В това нямаше нищо нередно. Когато ходиха в Египет преди няколко години, тя

носеше подобни дрехи на лодката, с която се бяха спуснали по Нил.

Но ноктите и на жената, и на мъжа бяха боядисани в черно.

Това беше странно – той никога не бе виждал баща си да си боядисва ноктите, а

и черното не бе цвят, който майка му би избрала.

Когато тези хора се усмихнеха, зъбите им изглеждаха прекалено дълги и макар че

не ги бе разгледал отблизо и не можеше да е сигурен, му се стори, че езиците им не

са розови, а тъмнолилави.

Такова нещо не бе виждал никъде.

А като погледнеше сега, дори храната и самата маса не му се струваха съвсем

истински.

Масата представляваше кръг от злато и сребро, увити едно около друго като

символа на ин и ян. Той и Озирис седяха един до друг откъм златната страна,

докато сестра му и Изида седяха откъм сребърната.

– Джош?

Чиниите пред него бяха златни, отрупани със смайващо многообразие от плодове

– но при внимателен оглед той можеше да разпознае само няколко от тях. А чашата

със сок беше от чисто злато.

И сестра му...

Джош погледна през масата към Софи. Близначката му се взираше надолу към

сребърната чиния, отрупана с череши и грозде, твърде едри, за да са естествени.

Сребърната £ чаша бе пълна до ръба с вода, а тъпият нож и двузъбата вилица

също бяха от сребро. Тя го забеляза, че я гледа, и вдигна глава, и в този миг той

видя в очите £ същото объркване.

– Джош?

Джош усети как светът се изплъзва и размества отново и осъзна, че това не е

сън. Сърцето му заблъска болезнено и той усети как дробовете му се свиват.

Подсъзнанието му му съобщаваше нещо важно. Само че още не бе сигурен какво.

– Джош?

Гласът на Изида бе рязък.

Той си пое дълбок треперлив дъх и усети как светът помръдва и се намества.

Огледа се и видя, че всички го зяпат. Разкърши рамена и завъртя глава насам-

натам. Руменина изби по бузите му.

– Съжалявам, май се отнесох за момент. Може дори да съм задрямал. – Той се

обърна да погледне към баща си. – Как го беше нарекъл веднъж?

Озирис се взря в него за един дълъг миг.

– Ах, да, сега си спомних: микросън. Сигурно съм имал микросън.

– Съсредоточи се, Джош – сопна се Изида. – Това е важно.